Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Това ли е стаята на жребеца лекар? — Беше Зия. — Здрасти.

Тя влезе и посочи с жест излегналата се по гръб моя фигура.

— Това ли е причината да отсъстваш от работа?

— Предната нощ бях на дежурство, не помниш ли?

— Помня.

— Съжалявам.

— Затуй пък на мен ми вдигнаха задника от леглото и прекъснаха един особено еротичен сън. — Зия посочи с палец към вратата. — Онзи голям черен мъжага в коридора.

— Онзи с черните очила върху бръснатата глава?

— Точно той. Ченге ли е?

— Агент на ФБР.

— Има ли шанс да ни запознаеш? Като компенсация за прекъснатия сън?

— Ще се пробвам, преди да ме е арестувал.

— И после може.

Усмихнах се. Зия седна на ръба на леглото. Разказах й какво се бе случило. Тя не ми предложи своя теория. Не ми зададе никакви въпроси. Просто слушаше, заради което я обичах.

Тъкмо бях стигнал до онази част, където се оказах заподозрян, и то не на шега, когато мобилният ми телефон започна да звъни. И двамата се стреснахме поради лекарския ни тренинг. В болница мобилни телефони не се допускат. Бързо се пресегнах и го долепих до ухото си.

— Марк?

Беше Рейчъл.

— Къде си? — попитах.

— По следите на парите.

— Какво?

— Те направиха точно това, което си мислех — изтърсиха сака, но не забелязаха радиомаяка в пачката с парите. В момента съм се насочила към „Харлем Ривър Драйв“. Те са на около миля пред мен.

— Трябва да говорим.

— Откри ли Тара?

— Беше измама. Успях да видя хлапето, което водеха със себе си. Не беше дъщеря ми.

Настъпи пауза.

— Рейчъл?

— Закъсах, Марк.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях пребита. В парка. Добре съм, но се нуждая от помощта ти.

— Чакай малко. Колата ми е още там. С какво ги преследваш?

— Забеляза ли една камионетка на „Общински паркове“, паркирана на кръга?

— Да.

— Откраднах я. Това е стар ван, лесно може да се запали на късо. Прецених, че няма да открият липсата й до сутринта.

— Те мислят, че ние сме го извършили, Рейчъл. Че сме имали връзка, или нещо подобно. Откриха снимките на компактдиска. На тях си ти пред болницата, в която работя.

Настъпи статично заглъхване на мобилния.

— Рейчъл?

— Къде си? — попита тя.

— В „Ню Йорк Презбайтириън“.

— Добре ли си?

— Бинтован. Но съм добре, да.

— Ченгетата там ли са?

— Че и федералните отгоре. Един на име Тикнър. Познаваш ли го?

Произнесе тихо „да“. Сетне:

— Как искаш да продължиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Искаш ли да ги преследваш? Или искаш да се обърнеш към Тикнър и Ригън?

Исках я отново тук при мен. Исках да я питам за онези снимки и за телефонния разговор до дома ми.

— Не съм сигурен дали има значение — казах. — Ти беше права от самото начало. Всичко е било измама. Навярно са използвали чужда коса.