Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Не разбирам какво искате да кажете — отвърна кралицата, — но ако за успокоение на съвестта искате да ви простя за обидите, които смятате, че сте ми нанесли, о — на драго сърце, клета жено! Прощавам ви от цялата си душа и дано така простят и на мен онези, които аз съм обидила!
— Ох! — извика ключарката с неизразима радост в гласа. — Като ми простите, той веднага ще спаси дъщеря ми. Дайте ми ръката си, госпожо, дайте ми ръката си!…
Кралицата, все така учудена, протегна ръката си, без да разбира нищо от цялата сцена. Ключарката допря горещи устни до ръката й.
В този момент от улицата долетя прегракналият глас на някакъв вестникопродавач:
— Процесът и присъдата на Елоиз Тизон, осъдена на смърт за съзаклятие против безопасността на републиката!
Тези думи едва бяха стигнали до ушите на ключарката и лицето й напълно се измени. Тя разпери ръце и прегради пътя на кралицата.
— О, Боже мой! — възкликна кралицата, която не бе изтървала нищо от думите на вестникопродавача.
— Осъдена на смърт? — извика майката на осъденото момиче. — Моето момиче — осъдено? Моята Елоиз — погубена? Това ще рече, че той не я е спасил, нито пък може изобщо да я спаси!.. Дали е късно?… Ах!…
— Клетата жена — рече кралицата и се обърна към просналата се в нозете й жена. — Вярвайте ми, от сърце ви съчувствам!…
— Ти ли? — изкрещя ключарката с кръвясал поглед. — Ти ли ме съжаляваш? Аз… Никога! Никога!
— Вие се лъжете. Аз ви съжалявам от все сърце. Оставете ме да мина!
— Да те оставя да минеш ли? Ключарката диво се изсмя.
— Не, не! — извика тя. — Аз искам да ти помогна да избягаш, тъй като той ми каза, че ако ти искам прошка и ти помогна да избягаш, момичето ми ще се отърве. Но след като момичето ми няма да се отърве, няма да го направиш и ти!
— Помощ, господа! Отървете ме! — извика кралицата. — Боже мой, Боже мой! Не виждате ли, че тази жена е луда!
— Не, не съм луда аз, не съм луда! Аз зная какво говоря — завика ключарката, колкото й сили държат. — Чувате ли? Истината е, че имаше съзаклятие, Симон не лъжеше! Моето момиче, моето клето момиче продаде букетчето. То само си призна пред революционния съд. Букетчето с писма в него!
— Госпожо — рече кралицата, — в името на Господа Бог! Чу се отново гласът на вестникопродавача:
— Процесът и присъдата на Елоиз Тизон, осъдена на смърт заради съзаклятие против безопасността на републиката!
— Чувате ли?! — извика лудата, около която се събраха войниците. — Чуваш ли? Осъдена на смърт? Заради теб, заради теб ще заколят момичето ми, чуваш ли?! Заради теб, мръсна австрийко!
— Господа — рече кралицата, — в името Божие! Ако не желаете да отстраните от тук тази нещастна луда жена, то помогнете ми поне да се върна горе. Не мога да търпя мъките на тази жена, те ме убиват, въпреки че е напълно несправедливо спрямо мен!
Отвратена от скръбното зрелище, кралицата захълца болезнено.
— Тъй, тъй, плачи, мръснице ниедна! — извика лудата. — Този букет скъпо ще ти излезе! Но и Елоиз не трябваше да забравя, че така умират всички онези, които ти служат. На всички носиш нещастие, австрийко мръсна! Убиха приятелите ти, убиха мъжа ти, убиха всички твои защитници, най-после, убиха и моето момиче! Кога ли ще убият и теб, за да не умират повече хора заради теб!
Нещастницата придружи последните си думи със заплашителен жест.
— Нещастнице — извика Елизабет, — нима забравяш, че тази, с която разговаряш, е кралица?!
— Кралица ли? Тя?… Тя — кралица? — извика ключарката, чийто бяс все повече се засилваше. — Като е кралица, защо не заповяда на палачите да не колят дъщеря ми? Защо не се смили над клетата ми Елоиз? Кралете въздават милост… Хайде, върни чедото ми и аз ще призная, че си кралица… Иначе ти си само жена, която носи нещастие, жена, която сее наоколо смърт!…
— Ах, милост, госпожо! — извика Мария Антоанета и се опита да отмине, но не с надеждата да избяга, а просто да се махне от ужасното зрелище. — Вие виждате моята скръб, виждате сълзите ми!
— О, няма да минеш! — извика неистово лудата. — Ти искаш да избягаш, госпожа Вато! Аз знам това, човекът с пелерината ми го каза! Искаш да избягаш при прусаците! Но няма! — рече тя и се вкопчи в роклята на кралицата. — Аз няма да те пусна, аз! Да те пусна ли? Да те пусна, защо не, но ще те пусна само за да отидеш на гилотината!
Със сгърчени ръце, с рошави коси и лице, червено като рак, с кръвясали очи и пяна на устата нещастницата се просна на земята и скъса при падането си роклята на кралицата.
Кралицата, слисана, но поне избавена от ноктите на безумната, се готвеше вече да тръгне към градината, когато страшен вик, смесен с лаене и придружен от ужасно бучене, извади войниците от търпение и ги накара да заобиколят Мария Антоанета.