Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Ето ни, господа — каза кралицата и обгърна с прощален поглед черните стени и мебелите на своя досегашен затвор.
Отвори се първата врата, която водеше към коридора. Той бе съвършено тъмен и благодарение на мрака трите жени успяха да прикрият силното си вълнение. Пред тях тичаше малкият Блек, но когато кученцето се озова пред втората врата, тоест на мястото, където Мария Антоанета винаги отвръщаше поглед от ужас заради своя обезглавен мъж, прекарал последните си часове зад тази врата, Блек нададе вой, изпълнен с болка. Кралицата отмина, без да се обърне назад. Нямаше сили да извика кучето си.
Едва направила няколко крачки, на нея й прилоша. Тя спря. Елизабет и дъщеря й се приближиха и трите жени за минута останаха съвършено неподвижни в тъмнината.
Кралицата притисна чело до челото на своята дъщеря.
Притича и малкият Блек.
— Ей — извика някой отвън, — вие ще слезете ли най-после?
— Ето ги, идват — отвърна офицерът, който стоеше наблизо, впечатлен от огромната скръб на кралицата.
— Да вървим — рече тя и бързо тръгна надолу.
Когато затворничките стигнаха до края на спираловидната стълба, до вратата, зад която слънцето мяташе своите златни зайчета, издрънча звънецът, известяващ стражата, че пристигат. После се възцари тягостна тишина. Накрая тежката порта изскърца.
От другата страна на вратата седеше, или по-точно, лежеше направо върху земята жена. Тази жена беше гражданката Тизон, която за свое учудване кралицата не бе виждала повече от двадесет и четири часа.
Кралицата зърна светлината, дърветата, градината, жадното й око потърси гостилницата, в която би трябвало да ги чакат приятелите й. Тя дълбоко пое въздух, но в същото време ключарката размаха ръце и под бързо побелялата коса на жената кралицата забеляза бледо, съсипано от мъка лице.
Промяната бе тъй огромна и неочаквана, че кралицата смаяно ахна.
С бавност, присъща само на полуделите хора, жената коленичи пред прага и прегради пътя на Мария Антоанета.
— Какво искате от мен, добра жено? — попита кралицата с болка в гласа.
— Той ми каза, че трябва да ми простите.
— Кой ви е казал това? — попита кралицата.
— Човекът с пелерината — отвърна ключарката. Кралицата, Елизабет и дъщеря й учудено се спогледаха.
— Хайде, хайде — рече офицерът, — дай път на вдовицата Капет да мине. Тя има разрешение днес да се разходи из градината…
— Знам — отвърна жената — и точно затова дойдох тук. След като не ме пускат горе при нея, аз трябваше да я изчакам тук.
— А защо не ви пускат да се качите горе? Ключарката се закикоти.
— Те казват, че съм луда!
Кралицата я разгледа внимателно и забеляза в потъмнелите очи на тази нещастница странна светлина, онази неопределена светлина, която бележи отсъствието на каквато и да е мисъл в съзнанието на човека.
— Ах, Боже мой, какво се е случило? — попита кралицата.
— Какво се е случило ли? Нима не знаете?… Не, не, вие знаете, тъй като я осъдиха именно заради вас…
— Кого са осъдили?
— Елоиз.
— Вашата дъщеря ли?
— Да, моята клета дъщеря!
— Осъдена… Но от кого? Как! Защо?
— Защото тя е продала букетчето.
— Кое букетче?
— Ами — букетчето… А тя съвсем не е продавачка на цветя — добави замислено ключарката, като че ли искаше да си спомни нещо. — Как ли ще е продала тази китка цветя?…
Кралицата изтръпна. Тъничка нишка свързваше тази сцена с нейното положение и Мария Антоанета разбра, че не бива да губи време в безсмислени разговори с тази жена.
— Добре, добре, мила — рече тя, — моля ви, оставете ме да мина, а друг път ще ми разкажете за тези неща…
— Не, веднага! Вие трябва да ми простите! Аз трябва да ви помогна да избягате, за да освободи той моята дъщеря!
Кралицата пребледня като мъртвец.
— Боже мой! — прошепна Мария Антоанета и вдигна очи към небето.
После се обърна към съпровождащия ги офицер:
— Господине — каза, — имайте добрината да отстраните тази жена. Сам виждате, че е луда!
— Хайде, гражданко, махай се от тук — рече офицерът без особено желание.
Ключарката се вкопчи в стената.
— Не — рече тя, — нека първо тя ми прости, за да отърве той моята дъщеря!
— Но кой ще отърве твоята дъщеря!
— Човекът с пелерината!
— Сестро — рече госпожа Елизабет, — кажи й някоя утешителна дума!
— На драго сърце — отвърна кралицата. — Може пък и да се отървем…
Тя попита лудата:
— Какво искате от мен, добра жено? Кажете ми!
— Желая да ми простите за всичко онова, което съм ви причинила, да ми простите теглото и обидите, доносите ми и ако има нещо друго, и него и когато се видите с човека с пелерината, да му заповядате да освободи детето ми.