Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Момичето на госпожа Вато се е разболяло, както изглежда, от липса на движение и въздух…
— Ако това е станало, народът не е виновен с нищо — прекъсна го Сантер. — Народът бе позволил на госпожа Вато да се разхожда в градината, но тя се отказа. Като не ще, много й здраве!
— Та — продължи колебливо офицерът — тя се разкайва сега и моли да й позволиш да слезе в градината.
— Това е лесна работа. Чувате ли? — извика Сантер на новия батальон. — Вдовицата Капет ще слезе да се разхожда в градината. Това й е позволено от народа. Но хубаво да си отваряте очите!
Войниците намериха думите на генерала особено духовити и се засмяха.
— Аз отивам в комуната, както ви казах. Говори се, че са хванали Ролан и Барбару и че днес ще им се подписва паспортът за онзи свят.
Този път самият генерал намери думите си много смешни. Сантер се посмя някое време и си отиде. Старият батальон напусна двора след него.
Офицерите отстъпиха местата на новата смяна.
Един от тях влезе при Мария Антоанета и извести, че генералът удовлетворява молбата й.
„О — помисли си тя и вдигна очи към небето, — дали гневът ти вече престана, Господи, дали твоята страшна десница не се умори да тегне тъй страшно над нас?!…“
— Благодаря, господине — каза тя на офицера с очарователна усмивка. — Благодаря!
И като се обърна към кученцето си, което подскачаше наоколо на задните си крачка, тя му каза:
— Хайде, Блек, да идем да се разходим!
Кученцето почна да лае, да скача и след като поразгледа офицера, приближи се към него лазешком, завъртя опашка и се погали в него. То сякаш беше разбрало, че точно този човек бе причина за доброто настроение на господарката му.
Офицерът, останал съвсем безчувствен към думите на кралицата, бе покъртен от умилкванията на кучето.
— Ех, гражданко Капет, ако не за друго, то поне заради туй кученце би трябвало да излизате по-честичко — рече той. — Човеколюбието изисква да бъдем милостиви към всички създания!…
— Кога ще слезем, господине? — попита кралицата. — Не мислите ли, че е по-добре да се изложим малко на слънце?…
— Можете да слезете когато си искате — отвърна офицерът. — Особени инструкции по този въпрос нямаме. Но ако искате да слезете по пладне, ще направите по-добре, тъй като точно тогава се извършва смяната и ще се вдигне по-малко шум.
— Добре тогава, по пладне — рече кралицата и доближи ръка до сърцето си, сякаш да не изхвъркне от радост.
Тя изгледа този човек, който й се виждаше не толкова жесток, колкото другарите му, и който можеше да бъде убит в борбата, която се готвеше от съзаклятниците.
Омекналата от състрадание душа на кралицата обаче набързо се стегна. Тя се пренесе мислено на 10 август и си спомни труповете на своите защитници, с които сякаш бяха застлани подовете на двореца. Върна се на датата 2 септември и пред очите й се появи главата на принцеса Ламбал, набучена на копие и разнасяна дълго време под нейните собствени прозорци. Пренесе се мислено на 21 януари и съзря мъжа си на ешафода. Помисли накрая за своя син, чиито болезнени писъци толкова пъти бе чувала напоследък.
— Уви — прошепна кралицата. — Нещастието винаги е било плод на други нещастия. И никога не идва само!
XXV
Офицерът излезе, за да извика колегите си да им прочете протокола, който му бяха оставили от предишната смяна.
Кралицата остана сама с дъщеря си и зълва си.
Те се спогледаха.
Дъщерята се хвърли в обятията на своята майка.
Госпожа Елизабет приближи и протегна ръка.
— Да помолим Бог — рече кралицата, — но да го молим така, че никой да не ни види!
В живота има фатални мигове, когато молитвата, този естествен химн, сложен от Бог в глъбините на човешката душа, започва да всява съмнение в очите на хората, които ти мислят злото. Молитвата е акт на надежда или признателност. В очите на офицерите надеждата и признателността бяха нещо обезпокоително. Надеждите на кралицата можеха да бъдат символ само на едно-единствено нещо: бягството. Тя можеше да благодари на Бога само за едно-единствено нещо: за предоставената й възможност да избяга заедно с близките си.
След като размениха наум размислите си с Господа, трите жени още дълго време не си проговориха.
Удари единадесет, после дванадесет часа.
По стъпалата се чу звън на оръжие.
— Правят смяна на караула — рече Мария Антоанета. — Ей сега ще дойдат да ни извикат.
Тя забеляза, че госпожа Елизабет и дъщеря й пребледняха.
— Кураж — каза им, но кръвта се отдръпна и от нейното и без това бледо лице.
— Вече е пладне — дочу се глас отвън. — Кажете на затворничките да слизат!