Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Точно в същия ред на мисли хората отдавна били приели необходимостта да се защитават, когато е необходимо, както и да убиват, ако се налага, но като изключим шепа индивиди с психопатни наклонности, това въобще не им е харесвало. Както знаем, племената от планините на Нова Гвинея приели с радост новината, че вече трябва да спрат. Цивилизованите хора също биха спрели, при това с най-голямо удоволствие, стига да са убедени, че наистина ще бъдат в безопасност. Още от началото на писаната история безсърдечните хвалби на монарсите за техните победи и касапници се придружават от тъжни оплаквания и жалби по повод жестокостта и излишните разхищения на войната. А в ранните дни на цивилизацията даже са съществували общества — в Египет, на остров Крит, в долините на Индия и в Китай — които не само, че успели да избегнат милитаризирането си, но дори и да изолират жестокостта от живота си в процеса на своето развитие (въпреки че йерархичните структури си останали, защото някой все пак е трябвало да ги управлява). Накрая номадите слагат точка на всички подобри цивилизации и светът е наследен от милитаризираните държави, които вече били напълно адаптирани към условията на плаване в открито море — съзряването на битката. Въпреки всичко, ако се вгледаме внимателно, очевидно разполагаме с известни доказателства, че цивилизованите общества не са обречени от наследствените си фактори и своите гени да копират обществата на мравките воини.

Ала докато жестоката логика на числеността принуждава цивилизованите хора да живеят в строго очертаните йерархични структури на властта и привилегиите, личните им предпочитания ще си останат завинаги подвластни на приумиците и капризите на техните управляващи — а цялата тази система е измислена така, че да изтика към върха на пирамидата само най-безмилостните претенденти. Не всички от тях, разбира се, ще изберат за водеща характеристика на външната си политика агресивния експанзионизъм, но принципът за червивата ябълка, която заразява останалите, важи с пълна сила за системата на държавното управление още от самото й възникване през първото хилядолетие на цивилизацията — само шепа напълно милитаризирани и агресивни държави са достатъчни да принудят всички останали също да се военизират. А ако самите цивилизовани държави не представят на сцената на историята достатъчно кандидати за тази роля, то номадите са винаги готови да се вживеят във функцията на дубльори. Това е накратко системата, която сме наследили от своето далечно минало, така че, като се имат предвид реалностите на многочислеността и варварските племена, е много трудно да си представим по какъв друг начин би се развила.