Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Един необичаен далечен звук го събуди от мислите му и изведнъж Голдмунд съзна колко далеч, а не тук бе с всичките си помисли и желания. Вслуша се напрегнато, викът на уплаха се повтори; сметна, че познава гласа на Лене, и го последва, макар да не му хареса, че тя го вика. Скоро вече беше достатъчно близо — да, това беше гласът на Лене и тя крещеше името му, като да бе в голяма опасност. Затича по-бързо, все още някак раздразнен от многократните й викове. Но у него вече вземаха превес състраданието и загрижеността. Когато най-после успя да я види, тя седеше или коленичеше сред безлесната равнина със съвсем разкъсана риза и крещейки, се бореше с някакъв мъж, който искаше да я изнасили. С големи скокове Голдмунд се приближи и всичко, което се бе натрупало у него като раздразнение, безпокойство и тъга, сега се разрази в бясна ярост срещу чуждия нападател. Той го изненада, когато искаше да притисне Лене напълно до земята. Чужденецът жадно се бе вкопчил в нея, голата й гръд кървеше. Голдмунд се хвърли върху него и с бесни ръце стисна шията му, която усети като мършава и жилеста и обрасла с вълниста брада. Той едва ли не с наслада го стискаше, докато другият пусна момичето и омаломощен увисна в ръцете му, но продължаваше да го души. Голдмунд завлачи обезсиления, почти останал без душа, по земята чак до няколкото сиви скали, които стърчаха голи от земята. Тук той вдигна победения, колкото и тежък да беше, два-три пъти блъсна главата му в ръбестите скали. Хвърли тялото с пречупен врат; гневът му още не се бе уталожил, би могъл още да го блъска.
Сияещ гледаше Лене. Гърдите й кървяха и тя цялата още трепереше, едва поемаше дъх, но веднага се бе съвзела и гледаше с унесен поглед, пълен с наслада и удивление как силният й любим влачеше нахалника, как го душеше, как му счупи врата и отхвърли от себе си трупа му. Мъртвият лежеше там като някаква убита змия, отпуснат и прострян, лицето му — сиво, със сплъстена брада и тънки редки коси, изглеждаше жалко. С някакво вътрешно ликуване Лене се изправи и облегна на гърдите на Голдмунд, но изведнъж побледня, страхът още бе вселен в нея, стана й лошо и изтощена, падна върху боровинковия храст. Но скоро беше в състояние да тръгне с Голдмунд към къщичката. Той изми гръдта й, тя беше издраскана; на едната й гърда имаше рана от ухапване, следа от зъбите на чудовището.
Роберт много се развълнува от това приключение, разгорещен, разпитваше за подробностите на борбата.
— Счупил си му врата, казваш ти? Забележително! Голдмунд, човек трябва да се страхува от тебе.
Но Голдмунд не искаше повече да говори за това. Сега бе станал хладен и докато се отдалечаваше от мъртвия, мисълта му се бе върнала към клетия разбойник по пътищата Виктор и към това, че сега втори човек бе намерил смъртта си от неговите ръце. А за да се избави от Роберт, той каза:
— Сега и ти би могъл да свършиш нещо. Иди там и виж как ще махнеш трупа. Ако е много трудно да се изкопае яма, тогава трябва да се завлече в езерото с тръстиката или добре да се покрие с камъни и пръст.
Но това предложение веднага беше отхвърлено, Роберт не искал да има нищо общо с трупове, тъй като за никого не се знаело дали не носи в себе си чумна зараза.
Лене бе легнала в къщичката, от ухапването гърдата я болеше, но тя скоро се почувства по-добре, стана, раздуха огъня и свари млякото за вечеря; беше в добро настроение, ала я пратиха рано да си легне. Тя бе послушна като агне, което толкова много учуди Голдмунд. А той беше мълчалив и мрачен; Роберт познаваше това му настроение и го остави на спокойствие. Когато Голдмунд късно тръгна към сламения си одър, заслушан, той се наведе над Лене. Тя спеше. Сам се чувстваше неспокоен, мислеше за Виктор, изпитваше страх и желание да странства; долавяше, че играта на домашно огнище ще приключи. Едно обаче го правеше особено замислен. Той бе уловил погледа, с който Лене го наблюдаваше, когато бе разтърсил мъртвия човек и го бе отхвърлил от себе си. Това бе странен, забележителен поглед и Голдмунд съзнаваше, че никога няма да го забрави: от широко отворените й ужасени и очаровани очи струеше някаква гордост, един триумф, дълбоко страстно съучастие в насладата от отмъщението и убиването, каквато никога не бе видял в никое женско лице и никога не бе подозирал. Ако не беше този поглед, мислеше си той, навярно по-късно, с годините, би забравил лицето на Лене. Но този поглед бе направил лицето й на селско момиче голямо, красиво и страшно. От месеци неговите очи не бяха преживявали заедно с някой образ да трепне желанието: „Би трябвало да нарисуваш това.“ При погледа на Лене с един вид страх отново бе усетил трепването на това желание.