Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Колко време? — запита дописникът.
— Поне двеста и петдесет или триста години.
— Това е утешително за нас — обади се Пенкроф, — но не и за нашите правнуци!
— Ще открият друго средство — подхвърли Хърбърт.
— И какво ще горят хората наместо въглища?
— Вода — отвърна Сайръс Смит.
— Вода ли? — учуди се Пенкроф. — Вода, за да загряват параходите и машините, вода, за да топлят самата вода!
— Да, но вода, разложена на съставните си части — заяви Сайръс Смит — и разложена, разбира се, чрез електричество, което дотогава ще стане могъща и лесно използваема сила. Да, приятели, мисля, че един ден водата ще се употребява като гориво и нейните съставни части, водородът и кислородът, използвани заедно или поотделно, ще станат неизчерпаем източник на топлина и светлина, много по-могъщ по сила от въглищата. Когато каменовъглените залежи се изчерпят, хората ще отопляват и ще се отоплят с вода. Въглищата на бъдещето — това е водата.
— Иска ми се да го доживея — заяви морякът.
— Много си подранил, Пенкроф — подхвърли Наб, който се намеси в разговора само с тези думи.
Но не думите на Наб прекратиха разговора, а лаят на Топ, който прозвуча пак с ония странни нотки, които бяха създавали вече не една грижа на Сайръс Смит. В същото време Топ започна да обикаля кладенеца, който зееше в дъното на вътрешния коридор.
— Какво ли му е на Топ, та се е разлаял така? — запита Пенкроф.
— А и Юп ръмжи… — добави Хърбърт.
И наистина и маймуната се беше присъединила към кучето, като даваше несъмнени признаци на безпокойство, и странно нещо, и двете животни изглеждаха по-скоро разтревожени, а не раздразнени.
— Ясно е — забеляза Джедеон Спилет, — че тоя кладенец е свързан направо с морето и някое морско животно идва сегиз-тогиз да си поотдъхне на дъното му.
През останалите дни на юли валеше ту дъжд, ту сняг. Не беше толкова студено както предната зима и термометърът не спадна под осем градуса Фаренхайт (13° 33’ Целзий под нулата). Но ако зимата беше топла, имаше повече бури и ветрове.
Когато преселниците, наведени над прозорците, наблюдаваха грамадните вълни, които се разбиваха пред очите им, не можеха да не се възхищават от величествената гледка на безпомощната ярост на океана. Вълните се разбиваха в кипяща пяна, бесните води заливаха целия бряг и възвишението сякаш изникваше от самото море, чийто прашец се издигаше над сто стъпки нагоре.
През първата седмица на август бурите малко по малко стихнаха и времето, което сякаш завинаги беше изгубило своя покой, се оправи.
На 3 август се състоя замисленият от няколко дни излет в югоизточния край на острова, към Тадорнското блато. Ловците се блазнеха от водните птици, които прекарваха там зимата.
Не само Джедеон Спилет и Хърбърт, но и Пенкроф, и Наб взеха участие в излета. Единствен Сайръс Смит, под предлог, че има някаква работа, не се присъедини към тях и остана в Гранитния дом.
А намерението му беше да проучи грижливо вътрешния кладенец, който зееше в коридора на Гранитния дом и който беше свързан с морето, тъй като през него изтичаха навремето излишните води на езерото.
Защо Топ се въртеше толкова често около тоя кладенец? Защо лаеше така особено, сякаш някакъв незнаен страх го привличаше там? Защо и Юп се присъединяваше към Топ и двамата сякаш споделяха тревогата си? Кладенецът имаше ли други разклонения освен пряката връзка с морето.
Лесно беше да се спусне до дъното на кладенеца с въжената стълба, с която не си служеха вече, след като направиха асансьора, и която беше достатъчно дълга. Инженерът така и направи. Замъкна стълбата до кладенеца, който беше към шест стъпки в диаметър, и я спусна надолу, след като върза здраво горния й край. После запали фенер, взе един револвер, затъкна нож на пояса си и се спусна по първите стъпала.
Стената навсякъде беше гладка.
Сайръс Смит се спусна по-надолу, като осветяваше ярко стената с фенера. Нямаше нищо подозрително.
Когато инженерът стигна долните стъпала, усети под себе си водната повърхнина, която беше напълно спокойна. Нито там, нито където и да било другаде в кладенеца имаше проход, който да се разклонява навътре в гранита. За да се добере някой до дъното на кладенеца и оттам да се изкатери догоре, трябваше на всяка цена да се промъкне през подземния проход, който беше винаги пълен с вода и свързваше кладенеца с морето през гранитната основа на брега, а това беше възможно само за морските животни.
И тъй Сайръс Смит, след като завърши проучването си, се изкачи горе, издърпа стълбата, покри кладенеца и се прибра замислен в голямата зала в Гранитния дом, като си каза:
— Нищо не открих, а все пак има нещо, има нещо!