Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Лианор избяга от стаята. Не издържаше повече.
— Лианор!
Викът на баща й я накара да се затича още по-бързо. Бузите й бяха мокри от сълзи, а гърдите я боляха от напрежението да сдържа хлипането си. Във фоайето едва не се блъсна в Мегън, която носеше табла, пълна с разхладителни напитки и сладкиши. Мина край нея, без да я е грижа, че не е яла от сутринта и хукна нагоре по стълбите.
Упреците на Самъртън бяха разкъсали сърцето й. Когато стигна до горния етаж, започна неудържимо да плаче. Продължи да тича по коридора, без да обръща внимание на посоката, докато накрая сви вдясно през една отворена врата. Погледът й блуждаеше лудо из помещението, в което беше влязла. През воала от сълзи съзря голямо легло с балдахин. Беше нечия спалня. Двукрилата врата и прозорците бяха широко отворени, за да нахлува хладният морски бриз, и също като салона в партера стаята беше залята от червеникавата светлина на залязващото слънце. Цветчетата по тапетите в нежни тонове сякаш горяха — приканващо и много познато. Лианор притисна трепереща ръка към устата си, залитна през помещението към отворената врата и облегна чело на рамката. С премрежен от сълзи поглед се загледа в дюните край морето. Въпреки че гледката успокояваше, тя копнееше за сочните зелени морави на Бел Шен и за увереността, че принадлежи само на Аштън.
Лианор вдигна глава. Сърцето й ускори биенето си, когато видя един мъж да препуска в бърз галоп към къщата. За момент затаи дъх; искаше й се да е Аштън, но това беше невъзможно.
Ездачът приближи и смелостта й съвсем се стопи. Тялото му беше твърде набито, липсваше му лекотата на Аштън Уингейт при слизането от коня. Със свито сърце тя го видя да идва към къщата. Малкълм Синклер!
Стори й се, че мина цяла вечност, докато чуе тропота на ботушите му по стъпалата. Веднага след това крачките му прозвучаха във фоайето. Той се качи по стълбите, спираше се пред всяка врата, като че я търсеше в другите помещения. Лианор изпадна в паника. Огледа се бързо за някакво скривалище, но после се насили да остане, къде беше. Трябваше да приеме действителността и рано или късно да се изправи срещу Синклер.
Малкълм хвърли поглед в стаята, забеляза я и влезе, глупаво усмихнат.
— Мислех, че може да си забравила коя беше нашата стая. — Той разтвори ръце. — Чаках тук с надеждата, баща ти ще успее да те доведе, и се опасявах, че Аштън няма да те пусне да си тръгнеш.
Тя го измери с хладен поглед. Беше висок колкото Аштън, може би шест-седем килограма по-тежък и приблизително пет години по-млад. С кафявите очи и светлата си коса имаше представителен вид. Мустаците му бяха грижливо подстригани и му придаваха вид на бонвиван. Беше облечен според последната мода, костюмът му за езда сигурно струваше доста пари, но дори и в него не изглеждаше така добре, както Аштън в старите си дрехи. Липсваха му гордостта, самоувереното излъчване. Вместо това в движенията му личеше непохватно самохвалство.
— Знам, че това е моята стая. — Лианор събра цялата си смелост и го погледна в очите. — Но не си спомням да съм я делила с някого. — По лицето й заигра слаба усмивка. — Съжалявам, Малкълм, но не мога да си спомня нищо, свързано с вас.
— Проблемът може да се разреши бързо, мила моя. — Той се засмя тихо, сложи ръце на ханша й и се опита да я притегли към себе си, но тя се освободи с рязко движение и се дръпна зад едно кресло.
— Трябва ми време, за да свикна с всичко, Малкълм — каза твърдо Лианор. Сега беше много по-сигурна в това, отколкото преди няколко седмици, когато беше поставила същото изискване в дома на Аштън. — Въпреки настойчивите твърдения, че сте мой мъж, не съм в състояние да преобърна веднага вътрешния си живот и да приема мисълта за брака ни.
Той я гледаше с полуотворена уста, като че не разбираше напълно какво му говори. После бавно отпусна ръце.
— Да не искаш да кажеш, че трябва да потърся друга спалня?
— Не само друга спалня, а и друга къща — заяви тя. — Оставих се да ме убедят да дойда тук, защото баща ми ме увери, че вие няма да живеете при нас и че сте готов да се изнесете, докато свикна с всичко.
Малкълм намръщи чело.
— Това ще създаде известни затруднения, Лианор.
Тя инстинктивно усещаше, че искат да я измамят и се съмняваше във всяка дума, изречена от него. Очите й гледаха хладно и настойчиво, когато го запита:
— Какви затруднения?
Малкълм вдигна широките си рамене и бавно прекоси стаята, като застана уж случайно до креслото, зад което тя бе потърсила прикритие.
— Просто в Билокси няма друго място, където бих могъл да ида.
— В хотела положително има свободни сдай — рече Лианор.