Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
Драконът за миг се заклещи и задникът му щръкна към тавана, но героичният му порив или лакомията на кошчето за рециклиране на герои тутакси го измъкнаха от неудобното положение. Чу се гаден, всмукващ звук от отходен канал и той усети необичайна лекота. Дори се усмихна в тъмата на страховете си. После двете му глави се омотаха във воала на Отрицателното битие, където доброто старо време все още имаше шест измерения, и той опита пипнешком да се измъкне, но само се заплете повече. Внезапно въздухът взе да кристализира като подложен на охлаждане наситен разтвор, постепенно се превърна в капчици роса и паяжината на небитието, бая понадиплена от оплелото се като пате в кълчища чудовище, заприлича на сияйна мрежа от светлина, уловила закуската си.
Сърцето на дракона се сви като пет стотинки или по-скоро като новата инфлационна монета от 10 лева. Изведнъж си даде сметка, че с твърде лека ръка се бе разделил с лъвицата. Слава богу (или, може би, дяволу?!), че тук май нямаше нужда от захранване! Леле, колко горчив беше вкусът на свободата! За втори път в живота си оставаше съвсем сам! Но в сравнение с гадната мъждукаща пустош наоколо родната пещера в Северен Кавказ сега му се струваше бъкащ от живот арабски пазар. Какво ли го очакваше от другата страна на воала?! Жаждата за подвизи мигом се изпари и треперещото като лист, осиротяло чудовище инстинктивно се задърпа назад. Но като всяка рибарската мрежа и тази пропускаше улова си само в едната посока! Тогава лявата глава на дракона се изчерви, стисна зъби, озърна се, с лекота се освободи от мрежата на страха и дори намери подходяща пролука за туловището. Внезапно ефимерният воал с лекота позволи на чудовището да се провре през него и то се озова в Плодовитата пустота. Ала тя не приличаше нито на Чистилището на Данте, нито на безпределния Хаос на Хезиод.
Прословутата люлката на материалната вселена, сякаш го тресна с мокър парцал по главите! Толкова голямо бе разочарованието му! Наистина не беше нито тъмно, нито светло, а съвсем като в миговете преди зазоряване, когато тъмнината ражда светлина. Но нямаше вакуум от свръхналягане?! Наоколо не кипяха бесни вихри от магнитни флуиди и буйни астрални въртопи?! Не се мяркаха и никакви съществителни във форма на глаголи, обърнати към себе си! Нито пък се чуваше зловещият шум от пляскане с една ръка…
Беше стъпил на канара, забита като пръст в небето, и зад гърба му зееше бездънна пропаст, но двете му глави зяпнаха като втрещени вълшебната гледка, която се разкриваше пред тях. Безкрайният пуст плаж се виеше като живописен друм покрай величествен син океан, а златистият бряг плавно преливаше във вековна изумруденозелена гора, извисяваща се едва ли не до седмото небе. Въздухът беше кристално чист и само публиката от очарователни полуголи мулатки липсваше, за да започне най-грандиозният галактически турнир по плажен волейбол.
Холографното чудовище мигом пропъди еретичната мисъл. Или то не можеше да съзре невидимото, или пък, напротив!, бе родено с дарбата да вижда отвъд него?! Драконът тутакси се поблазни от мисълта, че е надарен! Ето защо Таоа си бе избрал да живее на тропически остров, помисли си лявата му глава, поуспокоена от отморяващия очите живописен пейзаж. А и домът на Хък беше на брега на морето. Изглежда, за разлика от стария Хогбен тях инстинктивно ги гонеше яка носталгия по задния двор на Нищото, който май служеше за преддверие на материалната вселена…
— Защото са душевно богати, а не кютюци като тебе — прокрадна се чужда мисъл в дясната му глава.
И двете глави на чудовището се заозъртаха като луди. Но на широкото колкото игрище за тенис било на канарата нямаше жива душа!
— Кой си ти, дето се пъхаш неканен в хорските глави, бе, гадняр! — гръмогласно изрева чудовището и влудяващият ужас изплува отново като труп на удавник след буря.
— Безмълвието… — зловещо му отвърна небитието.
— Идиот! Що за Безмълвие си, щом плещиш като кречетало! — инстинктивно се заяде драконът, защото въпреки страха му писна да общува с Михаля.
Чудовището се чудеше накъде да хукне. Единственият път беше надолу, но той изискваше поне майсторски разряд по алпинизъм.
— Ако питаш мене, ти трябва да си по-голям изрод, щом ме чуваш! — отекна в дясната му глава кикотът на Безмълвието.
Докато драконът се пулеше като теле в железница срещу невидимия враг, откъм равния като тепсия океан се зароди вятър. Поривът достигна до каменистия бряг, изкатери на един дъх канарата, пропъди Безмълвието и с един замах отвя черните мисли на чудовището. Времето спря за миг и сякаш въздъхна: „Добре дошъл, сине на моя син…“