Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
— Хайде, скапаняко! Кажи на моя шибан приятел къде се дяна онзи тъпанар, Майстора — рече катъра, щом се приближиха, и украси поканата си с традиционната храчка.
— Лилит го отмъкна — тъжно поклати глава Гарванът на Разпиляването. — И без това цяла седмица от Библиотеката не бяха ни изпращали свежа храна, а онази ненаситница ни задигна и последния залък от устата.
— Е, аз си похапнах малко от лъвицата преди два дни — рече Лъжата с лисичата мутра и тяло на питон, като лакомо се облиза.
— Лилит е курвата, за която ти разправях — обади се катърът. — Майната им на тия баламурници, давай…
— Гладен ли си? — прекъсна го гарванът и се взря в холографния дракон. — Тука има една ябълка, но аз не си падам по вегетарианските боклуци. Предпочитам мършата. Та, ако си гладен, да ти я откъсна да я опиташ. Много е сладка. Като грях.
— По-вкусна е от райската ябълка дори — додаде лисицата. — Ама аз съм преяла с лъвско месо и още ми държи сито.
— Не им обръщай внимание на тия шибани ливади бе — рече катърът и взе да побутва дракона. — Давай да се измъкваме по тъча, че оная брантия ни чака.
Холографното чудовище се позамисли, почеса се по задника и тъй като нито една от главите му не роди по-умно предложение, се затътри подир рижия катър, който вече се носеше в тръст през изумрудената гора. По едно време се сети за нещо и с два скока го настигна:
— Това ябълката на раздора ли беше, приятелю, или Златната ябълка?
— И двете бе, тапунгер такъв! И двете! Знаеш ли на какво щеше да се натресеш, ако не бях аз. Голяма мотика си!
С това любезният разговор приключи и в следващите часове двамата безмълвно споделяха самотата на бегача на дълги разстояния сред изумрудените пинии. Тишината и умело поддържаният ритъм възвърнаха душевното равновесие на дракона. Когато по едно време подминаха синя крайпътна табела с надпис „Е-8“, той съвсем се успокои. Изглежда, нещата взеха да се нареждат от само себе си.
Освежителният планински крос най-сетне ги отведе до една пещера високо в планината. Парадният й вход бе украсен с десет кипариса — приятно разнообразие за окото след отегчителните пинии по целия път. И пред портата ги очакваше, сластно ухилена, Жената на Нощта:
— Я какво едричко златно магаре ми е проводил този път Апулей — радостно възкликна тя и нежно облиза горната си устна с върха на дългия си, влажен език.
Драконът я зяпна втрещен и тутакси се изчерви. Всичко в нея бе някак твърде пищно и предизвикателно: и гърдите й бяха малко по-едри от куполите на православна църква, и устата й беше малко по-широка от входа на пещерата, и задникът й беше малко по-заоблен от прочутите римски хълмове. Но за негата в очите и бяха нужни други, космически мерки. Холографното чудовище се бе нагледало на всякакви силиконови излишества по сателитните канали на Земята, но сега не можеше да откъсне очи от Лилит. От нея бликаше живителна сексуалност, пред която Памела Андерсън щеше да изглежда свенлива девойка, Шарън Стоун — девственица, а Сюзън Сарандън — направо мъжкарана.
— Няма да имам нужда скоро от твоята дорийска дръжчица, мило мое магаренце — махна с ръка на катъра Жената на Нощта и той мигом изчезна. — А ти, прекрасно мое Херкулесово стълбче, иди бързо да се измиеш ей там на чешмата, докато аз се приготвя. А после тичай при мен да те пренеса на седмото небе.
Драконът плахо понечи да възрази, но тя елегантно фръцна омайния си задник и влезе в пещерата. Внезапно му се стори, че на катранения небосвод изгря черна луна. Обзе го всепоглъщаща самота. Обреченото чудовище вяло и безнадеждно се заозърта в зелената пустош. Но нито кипарисите, нито пиниите се отзоваха на кучешката молба в очите му. А на много мили наоколо нямаше нищо друго, от което би могъл да очаква помощ, освен пинии. Страшно много изумрудени пинии, пинии и пак пинии като в завод за силаж… Двете му глави провесиха нос и драконът се затътри към чешмата, оправдавайки се, че е жаден.
Беше красива белостенна чешма с дълго каменно корито и десет чучура. И тъй както се влачеше, изведнъж драконът замръзна! Не можеше да ги види, но бе готов да се закълне, че пред чешмата седят в кръг двайсет и четири старци. Усещаше мъдростта им с всяка пора на холографската си кожа. Взря си и образите взеха да избледняват. Затвори очи и видя, че са облечени в бяло, със златни корони на главите, но видението стана някак плоско, неизразително. Драконът се наежи, тръсна глави и зяпна опулен.
Нямаше ги. Беше ги прогонил с глупостта си.