Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Изглежда правят профилактика извън графика, защото и ние не можем да го погубим!!! — недоумяващо се заоправдаваха Поразяващите.

Холографната кожа на дракона се наежи, пламна като факел и към сърбела се прибави ужасен гъдел. Трифон пощуря и хукна по влажната пясъчна ивица, където океанът и плажът се докосваха нежно на приливи и отливи като опитни любовници. Галопиращото чудовище продължаваше бясно да се чеше, но от това нямаше никаква полза. Само дето често се препъваше и имаше опасност да се пребие.

Тогава в Първичния океан се надигна седмата вълна, грамадата бързо достигна до плажа, мигом пропъди настървените демони и милостиво окъпа дръгнещия се дракон, тъй както си препускаше. Сърбелът и гъделът мигом изчезнаха и Трифон понамали темпото. Но сега пък му се стори, че мекият тропот на нозете му е някак асинхронен и сякаш го издават повече от четири крака.

Чудовището рязко се закова на място.

— Мамицата ти гадна! Така ли се спира бе! Наврях си мутрата в тъпия ти, миризлив задник!

Драконът подскочи като ужилен и се извърна. Навярно поредната вълна го бе надарила с нови, неподозирани таланти, защото този път съзря нападателя си като на длан.

Беше най-обикновен дръглив катър. Докато го кълнеше и псуваше, мелезът се въртеше като шугав, мъчейки се да изтрие мутрата си в редките валма от червеникава козина по бедрата. Е, наистина очите му злобно присвяткваха и едрите му копита не бяха за пренебрегване, но в сравнение с холографното чудовище рижият катър си беше в категория муха. И Трифон бързо се взе в ръце.

— Защо търчиш подире ми бе, тъпанар?! Нямаш ли си друга работа? — невинно му се ухили той, като междувременно се озърташе за други нападатели.

Катърът го изгледа кръвнишки и се изплю с отвращение. Бяха сами на плажа и Трифон взе да набира смелост:

— Винаги съм твърдял, че мелезът между магаре и камила не е просто два пъти, а сто и два пъти по-тъп от родителите си. И, като ти гледам осраната мутра, хич не ми мязаш на изключение.

— Ти си скапан мелез, щом си още жив, мамицата ти тъпанарска! — възмутен, изрева опонентът му и се озъби, но не предприе по-решителни действия. — Мислех, че всички динозавърски задници отдавна са сдали багажа! Бая време не бях се натрисал на такава гад като тебе! И, ако искаш да знаеш, скапан изроде, аз не съм някакъв си там шибан мелез, а Сквернословното магаре! — гордо се изпъчи дръгливият катър и взе да пристъпва крак връз крак като спънат жребец.

— Съгласен съм. Наистина си голямо магаре! По-голямо магаре от теб май не съм виждал! Е, като изключим Буридановото, разбира се — иронията на холографния зевзек вече бликаше по-игриво и от най-буйния планински поток.

В наддумването драконът еша си нямаше. И нито едно магаре (и на тоя, и на ония свят) не можеше да му се опре! Но по-важното бе, че щом ужасът престана да го сковава, той взе да схваща някои работи. Ако не броеше паническия страх, адския сърбел и влудяващия гъдел тия отвратителни твари от Плодовитата пустота не бяха успели да му навредят с нищо. Но това очевидно не се отнасяше за Сквернословното магаре. То продължаваше яростно да ближе натъртената си муцуна. Следователно, стигна най-сетне до първото вярно заключение в Плодовитата пустота драконът, поне засега той бе в отбора на недосегаемите за гадната напаст наоколо! И тази лъстива мисъл тутакси го направи по-великодушен: