Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Един от тях скочи, за да затвори херметичните врати на торпедното отделение. Не погледна дали вътре има някой и не разбра, че току-що е заключил вътре Грег Грийли — осемнадесетгодишен новак, качил се на борда на „Таутог“ само три седмици преди началото на мисията. Мъжът знаеше само, че това отделение може да е сред първите, които ще се наводнят, и задачата му беше да го затвори. След това, както беше обучен, извърна гръб, без да погледне през малкия кръгъл илюминатор и да види изплашения Грийли. Щяха да изминат няколко минути, преди да се уверят, че трюмът е незасегнат, и преди някой да пусне Грийли.
Междувременно останалите офицери скочиха от койките си и затичаха от столовата и контролния пост, за да заемат предварително определените си постове при сблъсък. Кой пое пулта за спускане и изплаване и се зае да изравнява подводницата. Ван Хофтън даде последната си заповед като палубен офицер преди официално да предаде подводницата на капитана.
— Не включвай алармата.
Ужасно късно беше да опитват да пазят тишина и да избягват откриване, а също и толкова ненужно да обявяват сблъсъка. Все пак съгласно процедурата екипажът тихо предаде тревогата за сблъсък от човек на човек и от отсек на отсек. Отсек след отсек хората докладваха обратно, че всяка част на „Таутог“ е по същество незасегната. Херметичните врати бяха отворени.
— Добре ги правят в Ингалс — каза накрая Уотърс, имайки предвид корабостроителницата в Мисисипи. Коментарът му бе записан на лентата, която се въртеше в хидролокационната кабина и записваше драмата.
Стъпка и половина успя да се върне обратно, хвана една слушалка и изкрещя:
— Мамицата ви, нищо не може да пробие HY-80.
HY-80 беше стоманата, от която бе направен корпусът на „Таутог“, наречена така, защото издържаше 36 300 кг океанско налягане на два и половина квадратни сантиметра.
След това двамата мъже се облегнаха назад и започнаха да слушат. Онова, което чуха и което се записваше на лентата, изглежда, потвърждаваше най-лошото. По звука можеше да се съди, че единият от винтовете на „Ехо“-то се бе откъртил и останала без никакво съпротивление, турбината му се въртеше бясно. Ако това бе така, руската подводница навярно щеше да потъне в океана. На 600 метра дълбочина щеше да имплодира. Никой нямаше да оцелее.
Изведнъж мъжете чуха звуци като от прекъсващ двигател, последвани от трясъци, навярно от затръшнати херметични люкове на борда на „Ехо“-то. Накрая ехолокаторът долови нещо като пуканки, което Линдзи сметна за звука на разкъсваща се стомана.
След това океанът сякаш замлъкна, проникнат от непрекъснатите статични смущения в слушалките на хидроакустиците. Напрягаха се да доловят нещо, което би могло да означава отдалечаваща се подводница или пък изхвърляне на водата от баластните резервоари и излизане на повърхността. Но всичко — въртенето, тракането, пукането — бе спряло.
Някой в хидролокаторната кабина скочи и изключи записващото устройство. Лентата обикновено се движеше в непрекъснат кръг и ако не я бяха спрели, звуците от сблъсъка щяха да се заличат.
Шокирани, хидроакустиците продължаваха да търсят признаци, че руснаците са се съвзели. Тишината, изглежда, означаваше само едно: че деветдесет моряци потъваха безпомощни в мачкащите дълбини. Нямаше значение, че са съветски подводничари.
Няколко минути след сблъсъка Балдерстън даде заповед, след която „Таутог“ полетя в бягство. Никой не мислеше да изплава на повърхността дори и на перископна дълбочина. Всъщност това си беше морски вариант на сгазване с бягство. Екипажът на „Таутог“ нямаше да търси оцелели или пък разрушената подводница, както е нормалната процедура при сблъсък. Главната заповед на Балдерстън беше да избягват срещи с руснаците.
„Таутог“ се насочи право на изток, като плаваше само с 12 възла в час и наклонена най-малко с 10 градуса наляво. Всеки път, когато Балдерстън опитваше да ускори подводницата, тя се навеждаше повече. Една след друга металните плочи, заварени към бойната рубка на „Таутог“ се откъсваха от напора на водата. Всяка от тях удряше по корпуса на подводницата с резониращ трясък. Екипажът започна да залага за това каква част от бойната рубка ще оцелее, докато се върнат в Пърл Харбър.