Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Междувременно Пол С. Уотърс, един от старшите хидроакустици, се върна в отделението си, за да поеме операцията. Сложи си слушалките и започна да търси съветската подводница.
— Близо е, копелето — промърмори той малко преди да стане и да информира командира.
— Капитане, доколкото ми е известно, това е „Ехо II“. Наблизо е.
Балдерстън се извисяваше над ниския старши хидроакустик и го гледаше под известните си вежди. Докато двамата говореха, капитанът се настани в малък сгъваем стол зад стойката на перископа. С това си движение пое нещата в свои ръце. Не направи някакво драматично изказване. Не се налагаше да казва нищо.
Ван Хофтън остана палубен офицер и продължи да крещи заповеди, но всички знаеха, че всъщност те идват от Балдерстън. Той нямаше да напусне мостика нито за да се върне в каютата си, нито за да се преоблече. До него стоеше Майкъл Кой. Напълно отдаденият на ВМС капитан и определено невоенният Кой вече бяха сключили крехък мир. Кой се беше научил да се въздържа от изявленията, че няма намерение да остава във ВМС, а Балдерстън престана да хвали предимствата на военния живот. Освен това Кой беше и снабдител на подводницата и поддържаше витамините на мислещия за здравето си капитан, запасите от „Санка“ и достатъчно орехи, за да може тялото му да плава в лецитин.
Балдерстън заразглежда перископа. На двадесетсантиметровия му екран една-единствена електронна кехлибарена дъга представяше генерираното от хидролокатора изображение на „Ехо“-то. Обикновено на екрана трептяха десетина слаби дъги като компютърни изображения на шума, генериран от далечни кораби, земни масиви, дори китове. Но изображението от съветската подводница беше голямо и ярко и подскачаше напред-назад из екрана. Имаше само един възможен извод. „Ехо“-то се намира много, много близо.
— Ето я… идва. Ето я… отива си — коментираше командирът, като провлачваше изреченията за ефект, предназначен за всички, но и за никого, докато наблюдаваше атлетичните упражнения на подводницата. Щеше да повтори коментара си след няколко минути и да го потрети.
Заместник-командирът стоеше отляво на Балдерстън и изучаваше навигационните карти. На два-три метра от него Ван Хофтън наведе близо двуметровата си снага над пулта за управление на оръжията, за да разгледа оръжейните компютри, които също следяха посоката на „Ехо“-то и скоростта и разстоянието й от „Таутог“. В съседство с бойната рубка, в хидролокационното отделение хората се тълпяха рамо до рамо и продължаваха да следят руснаците.
Мозъците им отсяваха мекото ритмично „шшш“ от винтовете на „Ехо“-то от останалия океански шум, който влизаше през слушалките. Но нищо от чутото или видяното на дисплея не им показваше дълбочината на другата подводница. Ето защо можеха единствено да слушат и да предполагат. На всеки няколко минути разстоянието между подводниците ставаше нула. В един момент хидроакустиците предположиха, че „Ехо“-то се е издигнало до повърхността, което означаваше, че тя е точно над „Таутог“. След това им се стори, че „Ехо“-то се спуска отново.
Всичко това можеше да е много по-лесно. „Таутог“ бе предвидена да получи ново устройство, разработено да измерва дълбочината на друга подводница чрез създадените от нея смущения във водата. Устройството представляваше четири хидролокатора, които трябваше да се монтират на стабилизатора на „Таутог“. Но в корабната работилница изоставаха с графика и подводницата напусна пристанището, а новата система остана в Пърл Харбър.
Един офицер измърмори колко жалко е, че не разполагат с тези хидрофони, а други предложиха да опитат да увеличат разстоянието между двете подводници. Точно в този момент изображението на екрана подскочи пак, този път силно.
— Ето я… — поде капитанът. Не успя да завърши думите си.
Изображението на осцилоскопа изчезна. В този миг хидроакустиците загубиха всички следи от „Ехо“-то. Никой не знаеше дали е завила наляво или надясно. Просто я нямаше.
Тогава тя обяви присъствието си по възможно най-лошия начин. Шестхилядитонната подводница блъсна с корема си стабилизатора на „Таутог“ така, че звукът наподобяваше сблъсък на две коли с шестдесет километра в час. С ужасно стържене винтовете на „Ехо“-то така започнаха да драскат по метала на „Таутог“, че трясъкът принуди старшия акустик Уотърс да захвърли слушалките.
„Таутог“ се обърна странично, накланяйки се почти на 30 градуса под натиска в посока назад и надолу. Хората опитваха да се задържат за перила и маси. Чаши за кафе, моливи, линийки, карти и гумички се разхвърчаха из контролната зала. Цялата столова се обля с компот от череши и мариновани подправки. Инструменти изскочиха от стенните шкафове и се посипаха по пода на машинното отделение. Линдзи Стъпка и половина падна по една стълба. В торпедната зала трима мъже, заспали сгушени при дългите зелени оръжия, отхвръкнаха от „леглата“ си, разположени върху празни поставки за торпеда. Около тях масивните оръжия изопнаха брезентовите връзки.