Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
— Май си прав. — Джеремая вдигна отново слушалките. — Е, защо не отидеш да погледаш малко тогава? И да ме оставиш да свърша с тестовете.
Минута по-късно една от сенките на Дългия Джоузеф пак падна върху него. Той го изчака да каже нещо. Когато това не стана, Джеремая свали слушалките, във всеки случай бяха изминали дни, откакто бяха чули Рени или !Ксабу да проговарят за последно.
— Да? Върна се за препоръка относно някое четиво ли?
— Не — смръщи се Дългия Джоузеф.
Не гледаше в събеседника си, а по-скоро във всичко останало, сякаш се опитваше да проследи нещо, което притежаваше едновременно способността да лети и шляещата се безцелност на рибка в аквариум.
— Какво тогава?
— Не знам. — Облегна се на парапета, като все така продължаваше да се взира в четириетажната празнота над главите им. Когато заговори отново, гласът му бе станал по-писклив: — Аз просто… не знам, човече. Май съвсем съм превъртял.
Джеремая бавно остави слушалките.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами просто… не знам. Не мога да спра да мисля за Рени, за моето момче Стивън. И за това, как нищо не мога да направя. Само да чакам, докато всичката тази идиотщина продължава.
— Не е идиотщина. Дъщеря ти се опитва да помогне на братчето си. Някой уби и моята доктор Ван Блийк покрай това. Не е идиотщина.
— Не се ядосвай. Не исках да… — Дългия Джоузеф се извърна и за пръв път погледна Джеремая. Очите му бяха кръвясали. — Но аз, аз не правя нищо. Само седя на това място по цял ден. Всеки ден. Няма слънце, няма въздух. — Той вдигна ръка и обхвана гърлото си. — Направо не мога да дишам. Ами ако моят Стивън има нужда от мен? С нищо не мога да му помогна в това място.
Джеремая въздъхна. Това не се случваше за първи път, макар сега Дългия Джоузеф да звучеше по-измъчен от обикновено.
— Знаеш, че това е най-доброто нещо, което можеш да сториш за Рени, както и за Стивън. Мислиш ли, че и аз не се притеснявам? Майка ми не знае къде се намирам, не съм я посещавал от две седмици. А съм единственото й дете. Но именно това трябва да правим, Джоузеф.
Дългия отново се извърна.
— Знаеш ли, че го сънувам? Все странни сънища. Виждам го във вода, как се дави и не мога да стигна до него. Виждам го да си отива, качен на един от ония ескалатори, не мога да видя даже лицето му, но слизам надолу, има твърде много хора и не мога да го последвам. — Широките му длани се разтвориха, после сграбчиха парапета. Кокалчетата му изпъкнаха като малки хълмчета. — Винаги изчезва нанякъде. Мисля, че умира.
Джеремая не се сети за нищо, което да може да каже. Джоузеф подсмъркна, после се изправи.
— Исках само да си пийна, че да не ме избива толкова много на мислене. Мисля си за него, мисля си за майка му — цялата изгоряла и плачеше, но устата й не работеше както трябва и тя издаваше само този тих звук: ууу, ууу… — Той гневно избърса едното си око. — Не желая повече да мисля за това. Стига ми толкова. Затова исках да пийна едно. Защото ще е по-добре, отколкото да свърша със себе си.
Джеремая остана да се взира съсредоточено в дисплеите на конзолата пред себе си, сякаш, ако вдигнеше очи, ако обърнеше погледа си към другия мъж, щеше да изложи всичко на риск. Най-сетне Дългия Джоузеф се обърна и си тръгна. Джеремая остана заслушан в заглъхващите му извън залата стъпки, бавни като отмереното биене на стар часовник, последвани от съскането и приглушения удар на вратата на асансьора, която се затвори след него.
— Идват някакви хора, Рени. — !Ксабу докосна ръката й.
— Доста на брой. Гласовете, които чувам, са женски. Рени спря, останала без дъх, но единственият звук в слушалките й беше свистенето на вятъра през повалените стъбла. Кулен се олюля, спря до нея, безволев като електронна играчка, останала без направляващия си сигнал.
— Нямаме никаква представа кои са — каза тя шепнешком. — Нито кое е това място, освен че е някакъв въображаем тип Съединени щати.
Зачуди се дали случайно не са се върнали в другата, Атасковата Америка. За добро ли щеше да е това или за зло? Мястото им беше вече познато, което определено можеше да се смята за предимство, но там Братството на Граала претърсваше всяко виртуално кътче и пролука за хората, които бяха избягали от Темилун.
Сега вече и тя можеше да чуе онова, което !Ксабу беше доловил почти минута по-рано — приближаващи се гласове шум от множество крака, трополещи през опустошеното поле.
— Залегни — прошепна тя и свлече Кулен по колене зад прикритието на стъблата, после го положи по корем с помощта на !Ксабу. Надяваше се раненият ентомолог да е запазил малко здрав разум и да кротува.