Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
За Брис този човек винаги бе някак странно смущаващ. И притеснението, което внушаваше, нямаше нищо общо с изключителната му функция на консорт на Джанал. Мълчеше си на заседанията, на които се обсъждаха най-деликатните проблеми на държавата, но винаги следеше бдително какво се говори, въпреки привидното равнодушие. Освен това беше добре известно, че споделя ложето си съвсем не само с кралицата, въпреки че доколко самата Джанал знаеше за това, беше само въпрос на предположения в двора. Според слуховете един от любовниците му беше канцлерът Трайбан Гнол.
Мръсно гнездо, общо взето.
Вратата на кабинета на Първия евнух беше затворена — пазеха я двама от рулитите на Нифадас, телохранители евнуси, високи и без обичайните тлъстини. Веждите им бяха изрисувани с гъсто чернило, а устите им бяха уширени във вечно намръщена гримаса с помощта на яркочервена боя. Единствените им оръжия бяха двете извити ками в каниите под скръстените им ръце, а и да бяха облекли броня, тя беше скрита под дългите пурпурни копринени ризи и жълто-кафявите им панталони. Бяха боси.
Двамата кимнаха и отстъпиха встрани да го пропуснат.
Той дръпна шнура и чу как звънчето вътре дрънна.
Вратата изщрака и се открехна.
Нифадас беше сам, стоеше до отрупаното си със свитъци и неразгърнати карти бюро. Беше с гръб към вратата и се бе вторачил в стената.
— Кралски защитник. Очаквах ви.
— Стори ми се най-редно да посетя първо вас, Първи евнух.
— Точно така. — Нифадас помълча няколко мига. — Има вярвания, които съставят официалната религия на всяка държава. Но тези вярвания и тази религия не са нищо повече от най-тънкото злато, изковано върху по-стари кости. Никоя нация не е отделна, нито изключителна — или по-скоро не би трябвало да бъде, за нейно собствено добро. Голяма е опасността да претендираш за чистота, все едно дали по кръв или произход. Малцина биха го признали, но Ледер е много по-богат с това, че поглъща своите малцинства, стига смилането им да си остава винаги непълно.
— Но все едно, Финад, признавам ви известно невежество — добави той. — Дворецът изолира затворените в него, а корените му подхранват слабо. Бих искал да науча за отделните вярвания на хората.
Брис помисли за миг, след което попита:
— Може ли да бъдете малко по-точен, Първи евнух?
Нифадас все още стоеше с гръб към него.
— Моретата. Обитателите на дълбините. Демони и стари богове, Брис.
— Тайст Едур наричат тъмните води царството на Галайн, който бил техен родственик. За него Тъмнината е дом. Тартенал, както съм чувал, гледат на морето като на един-единствен звяр с безброй крайници — включително простиращите се навътре в сушата — протоци, реки и потоци. Нереките се боят от него, смятат го за своя пъкъл, място, където се давиш вечно — съдба, очакваща предателите и убийците.
— А ледериите?
Брис сви рамене.
— Куру Кан знае повече за това от мен, Първи евнух. Моряците се страхуват, но нямат култ. Правят жертвоприношения с надеждата, че ще останат незабелязани. В морето самоувереността носи страдание и само хрисимият оцелява, макар да казват, че ако се прекали със самоунижението, гладът в дълбините се раздразва и става злобен. Приливи и течения показват модела, който трябва да се следва, и това отчасти обяснява многобройните суеверия и ритуали, изисквани от пътуващите по море.
— И този… глад в дълбините. Той няма място сред Крепостите?
— Не, доколкото знам, Първи евнух.
Най-сетне Нифадас се обърна и изгледа Брис с полупритворени очи.
— Това не ви ли се струва странно, Финад Бедикт? Ледер се е породила от колонисти, дошли тук от Първата империя. Тя е била унищожена, раят се е превърнал в безжизнена пустиня. Но тъкмо в Първата империя за пръв път са били открити Крепостите. Вярно, Празната крепост се е оказала по-късно проявление, поне доколкото е свързана със самите нас. Следователно трябва ли да допуснем, че са оцелели още по-стари вярвания и са били пренесени в тази нова земя преди толкова много хилядолетия? Или обратно, дали всяка земя — и прилежащите й морета — не пораждат местна система от вярвания? Ако е така, то аргументът за съществуването на физически, неоспорими божества получава силна подкрепа.
— Но дори тогава — отвърна Брис — не съществува доказателство, че такива богове са свързани и по най-бегъл начин с делата на смъртните. Не смятам, че моряците гледат на глада, за който споменах, като на бог. По-скоро си го представят като демон според мен.