Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Не! — той пристъпи към нея и внимателно отмести ръката й, така че нощницата отново я покри.
— Че какво искаш тогаз? — недоумяващо попита Дансали.
— Да поговорим.
— Да говорим? И за какво искаш да говорим? — попита тя с игриво (и доста мръснишко) пламъче в очите.
— За тебе — отвърна Авелин. — Искам да ми разкажеш за себе си — коя си, откъде идваш, какво си преживяла.
Ако я беше зашлевил, Дансали надали би изглеждала по-наранена.
— Как се осмеляваш! — възкликна тя.
Авелин неволно се усмихна. Дансали изглеждаше искрено засегната, сякаш той си бе позволил твърде много с въпросите си, а в същото време му предлагаше нещо толкова лично, че би трябвало да го пази само за един-единствен човек! Той вдигна длани примирително и отстъпи назад.
— Успокой се, Дансали Комеруик. Нищо няма да ти сторя.
— Тук съм с една-единствена цел — сухо изрече тя, но все пак приседна на ръба на леглото.
— Да направиш пътуването ни по-леко и по-приятно — кимна Авелин. — А аз ще се почувствам по-добре, ако просто си поговорим. Искам да те опозная.
— Ще ти се да спасиш грешната ми душа, а? — подхвърли Дансали с неприкрит сарказъм в гласа. — Да ми кажеш, че съм се отклонила от пътя на добродетелта и може би дори да ме върнеш обратно на него?
— Никога не бих си позволил да те съдя — искрено отвърна Авелин. — Но наистина бих искал да разбера онова, което сега ми е трудно да проумея.
— Никога ли не си се чувствал някак особено? — попита Дансали, с предишния закачлив блясък в очите. — Сякаш нещо те човърка отвътре и не ти дава мира?
— Аз съм мъж — заяви Авелин. — Ала далеч не съм сигурен, че онова, което разбирам под тази дума, е същото, което моите другари влагат в нея.
Дансали, която съвсем не беше глупава, се облегна назад и се замисли над чутото. Беше прекарала сама четирите дни, през които бушуваше бурята (с изключение на редовните посещения на Куинтал, който като че ли никога не можеше да й се насити), всъщност, Дансали Комеруик се чувстваше съвсем сама от много време насам — още от началото на пътешествието и дори години преди това.
Трудно й бе сега да отвори сърцето си за когото и да било, ала Авелин постепенно я накара да се отпусне и тя започна да отговаря на въпросите му, сякаш имаше до себе си стар приятел. Така изминаха почти два часа.
— Трябва да вървя. Чака ме работа — рече Авелин най-сетне и като я потупа по ръката, се запъти към вратата.
— Сигурен ли си, че не искаш да останеш още мъничко? — попита го Дансали и се излегна, а в очите й отново проблеснаха искри.
— Не — отвърна монахът тихо, с глас, изпълнен с искрено уважение, но вместо да излезе, остана на мястото си, потънал в мисли. — Но бих те помолил да ми направиш една услуга.
— Не се тревожи — смигна му Дансали, още преди той да успее да продължи. — От днес нататък приятелите ти ще те гледат с уважение!
Авелин отвърна на усмивката й. Някак си усещаше, че може да й се довери, затова излезе от каютата, изпълнен с истинско облекчение, макар и не такова, каквото останалите (и най-вече Куинтал) очакваха.
От този ден нататък Авелин посещаваше Дансали поне толкова често, колкото и тримата си другари. Двамата прекарваха дълги часове заедно, говореха си, смееха се, веднъж Дансали дори си поплака на рамото му. Беше изгубила дете — родило се мъртво и тогава мъжът й побеснял и я изхвърлил на улицата.
След като му разказа всичко това, младата жена изведнъж се отдръпна от него и се вгледа в лицето му. Не можеше да повярва, че го бе допуснала толкова близо до себе си. Чувстваше се странно неудобно, задето Авелин, приседнал до нея в монашеските си дрехи, я бе познал по начин, по който останалите никога не бяха успявали, беше се докоснал до най-съкровената й част, до душата й.
— Трябва да е бил истинско животно — заяви Авелин. — И огромен глупак, защото не вярвам, че един мъж би могъл да мечтае за по-добра спътница от теб, Дансали Комеруик.
— Ето че пак се опитваш да ме спасиш, Авелин Десбрис — въздъхна младата жена.
— Не — поклати глава монахът — Малко са душите, които се нуждаят толкова малко от спасение, колкото твоята.
Думите му, искрени както всичко, което излизаше от устата на брат Авелин Десбрис, накараха Дансали да занемее и като сведе поглед, тя отново заплака.
Авелин приседна до нея и я прегърна през раменете.
„Бягащия с вятъра“ напредваше бързо. Бяха оставили Ръката на Мантис зад гърба си и сега се носеха на северозапад, право към Свободен пристан. Заобиколиха Фелиданския залив отдалеч, тъй като, според думите на капитан Аджонас, бил прекалено опасен — водата се покачвала с повече от петнайсет метра само за двайсетина минути, а приливът бил толкова мощен, че дори при насрещен вятър можел да повлече цял кораб и да го разбие на трески в скалистия бряг.