Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Спряха в Свободен пристан за съвсем кратко (на сушата слязоха едва шепа моряци) и още при следващия отлив отново вдигнаха котва и поеха към Ентел.
Ентел беше третият по големина град в Хонс-де-Беер, като отстъпваше единствено на Урсал, престолния град, и Палмарис. Пристанището се простираше достатъчно навътре в морето, за да може „Бягащия с вятъра“ да акостира спокойно и щом го сториха, Аджонас разреши на екипажа да се поразходи из града.
Слязоха на две групи, като четиримата монаси, по нареждане на Куинтал, се държаха заедно. Пелимар предложи да посетят местния манастир, но докато Авелин и Тагрейн още кимаха в знак на съгласие, прагматичният Куинтал отхвърли идеята, с основанието, че появата им толкова на юг може да предизвика неудобни въпроси и догадки у тукашните монаси. Тайната на Пиманиникуит беше известна само на духовниците от Сейнт Мер’Абел — според отец Сихертън дори в останалите манастири от Абеликанската църква знаели съвсем малко за източника на магическите камъни.
Авелин си припомни разговора с отец Йойона, когато за първи път научи за Пиманиникуит — още не бе забравил изричното предупреждение, че да спомене името на острова на когото и да било без разрешението на абат Маркварт, би означавало сам да се осъди на смърт, и нямаше как да не се съгласи с логиката на Куинтал.
Вместо това прекараха деня като кръстосваха града и се дивяха на красотите му — зелените градини с пищни цветни лехи и високи дървета, белите сгради и шумното тържище, най-големия открит пазар в цял Хонс-де-Беер. Дори пъстрите дрехи, които обитателите на Ентел носеха, се струваха на четиримата монаси странни и някак екзотични. Всъщност говореше се, че пристанищният град прилича много повече на поселищата в Бехрен, отколкото на тези в Хонс-де-Беер и Авелин, след като прекара половин ден прехласвайки се по хилядите интересни неща, които виждаше, в крайна сметка реши, че би му било много интересно да посети южното кралство.
— Може би някой друг път — прошепна си той и се качи на борда на „Бягащия с вятъра“, хвърляйки последен поглед към обляния от лъчите на залязващото слънце град.
С попълнени запаси и отпочинал екипаж, корабът вдигна котва още при първия отлив и с попътен вятър в платната, се понесе на юг.
Желанието на Авелин се сбъдна много по-скоро, отколкото той предполагаше — не бяха пътували дълго, когато капитан Аджонас, без никакво обяснение, хвърли котва в пристанището на Ясинта, град, разположен съвсем близо до Ентел, но отвъд планинската верига, която делеше двете кралства.
Стреснати, тримата монаси обърнаха питащи погледи към Куинтал, ала той също не знаеше какво става и веднага се запъти да търси обяснение от Аджонас.
— Никой не познава южните води по-добре от бехренските моряци — заяви капитанът. — На какви ветрове можем да се надяваме, за какви врагове да си отваряме очите. А аз имам приятели тук, ценни приятели.
— Внимавай да не би въпросите, които ще им зададеш, да им открият пътя към Пиманиникуит — заплашително снижи глас Куинтал.
Аджонас се изпъчи, а кръвта нахлу в главата му, подчертавайки още повече страховития белег, който прорязваше лицето му. Куинтал дори не трепна:
— Ще дойда с теб при твоите… приятели.
— Ще трябва да оставиш монашеските си одежди тук, братко Куинтал — отвърна капитанът. — Иначе не отговарям за безопасността ти.
— Нито аз за твоята.
По-късно този следобед двамата, заедно с Бънкъс Смийли, се отправиха към брега, съпроводени от разтревожените погледи на останалите трима монаси и на трийсетината моряци от екипажа. Пелимар реши да се разтовари от напрежението, като отскочи при жената (за радост на Авелин, другарите му все още не знаеха истинското й име), ала Тагрейн и Авелин посрещнаха залеза все така облегнати на бордовата ограда.
Слънцето отдавна се бе скрило зад хоризонта, когато до ушите на двамата монаси най-сетне достигна дългоочаквания шум на приближаваща лодка. Не след дълго се показа и самата тя… с тримата мъже на борда — очевидно невредими.
— Тръгваме още щом съмне — отсечено нареди Аджонас, щом се качи на кораба.
Тагрейн и Авелин се спогледаха разтревожено, изненадани от необичайно острия тон на капитана и от суровото изражение на Куинтал.
— Водите не са чисти — обясни монахът на другарите си.
— Пирати? — предположи Тагрейн.
— И паури.
Авелин въздъхна и отново обърна поглед към непознатия бряг и стотиците светлинки, които се простираха в далечината, чак до тъмните очертания на внушителната планинска верига, наричана Пояса и токата. Чувстваше се някак малък, безкрайно далеч от дома, а необятният Мириански океан и мисълта за свирепите паури, които кръстосваха водите му, го накараха по-ясно откогато и да било да осъзнае колко дълъг път му предстои.