Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Боже мой! Я си прибери монетата, казах си. Прибери…
В същия този миг…
Светла ивица проблесна, открои се и бързо изчезна. Нещо се размърда оттатък, срещу оная кабина. Телефонът звънеше. Звънеше. В сянката някой се изправи, заслуша се недоверчиво. Видях нещо белезникаво да се извръща — който и да беше, оглеждаше кея боязливо, внимателно, опипващо.
Вцепених се.
Телефонът звънеше. Най-сетне сянката мръдна, лицето й се изви напред, цялото в слух. Телефонът продължаваше да звъни. Сянката изведнъж хукна.
Метнах се в кабината и сграбчих слушалката тъкмо навреме.
Трак.
В другия край чух нечий дъх. После мъжки глас каза:
— Да?
О, господи! Същият е. Гласът, който бях чул преди час, в Холивуд.
Този, който те обичаше, преди години.
Неусетно съм го изрекъл гласно.
Възцари се мълчание, изчакване, в другия край на линията затаиха дъх.
— Да?
Простреля ме в ухото, после в сърцето.
Сега знам чий е този глас, казах си.
— Исусе! — изрекох хрипливо. — Значи вие сте били!
Тези думи го простреляха направо в мозъка. Чух го да вдишва бурно и шумно да издишва.
— Проклет да си! — изкрещя. — Да се продъниш в ада!
Не затвори. Пусна нажежената слушалка да падне, да изтрещи, да затанцува върху въжето на палача. Чух тичащите му стъпки.
Докато се измъкна от кабината, на кея нямаше жива душа. Там, където бе блеснала светлата ивица, сега беше тъмно. Само парчета от скъсани вестници се носеха по дъските, докато се насилвах да извървя, а не да пробягам ония осемдесетина безкрайни метра до другия телефон. Намерих слушалката да се люшка и да почуква по студеното стъкло на кабината.
Вдигнах и се заслушах.
Чувах тиктакането на евтиния си часовник с Мики Маус в оная, другата кабина, на сто мили оттук.
Ако имам щастие и оживея, ще ида да спася Мики.
Затворих телефона, извърнах се и се загледах в околните къщички, навеси, витрини, в затворените павилиони — гледах ги и се питах готов ли съм на безумна постъпка.
Бях готов.
Извървях петдесетина метра до една барака и застанах отпред, целият в слух. Вътре имаше някой, движеше се, май се обличаше в мрака. Чух шумолене и гневен шепот, някой си мърмореше под нос, питаше се гласно къде са му чорапите, обувките и къде, къде е тази проклета вратовръзка? А може да са били просто вълните под кея — сплетните им няма как да се разобличат.
Шушукането секна. Усетил бе, изглежда, че съм пред вратата. Чух крачки. Отстъпих тромаво, осъзнах, че ръцете ми са празни. Не се бях сетил да взема поне бастуна на Хенри.
Вратата рязко се отвори.
Взирах се.
Като в умопомрачение видях наведнъж две неща.
Вътре, върху полутъмната масичка — купчина жълти, кафяви и червени опаковки от вафли и шоколадчета.
И още:
Крехката сянка, самият човечец, вперил в мен замаяни очи, сякаш стреснат от четирийсетгодишен сън.
Самият А. Л. Шранк.
Гадателят на карти таро, френологът, шарлатанинът психиатър, денонощно достъпният психолог, астрологът, номерологът по Зен (Фройд) Юнг и Съвършеният Несретник стоеше пред мен, закопчаваше ризата си с изтръпнали пръсти и се мъчеше да ме измери с поглед, объркан или от наркотик, или от моята безразсъдна смелост.
— Да се продъниш в ада! — тихо повтори той.
И додаде с внезапна усмивчица:
— Влез.
— Не — прошепнах. После повторих по-високо: — Не. Ти излез.
Този път вятърът духаше в обратна, а всъщност може би — във вярната посока.
Боже мой — смаяно политнах, но се задържах. Как е духал този вятър в предишните дни? Как не съм усетил? Не си усетил, спомних си, само защото от десетина дни си много хремав. Направо без нос. Без нос.
О, Хенри, ти с твоя вечно вирнат, безкрайно любопитен клюн, неразривно свързан с лъчезарната ти вътрешна увереност. О, умен Хенри, пресичащ невидимата улица в девет вечерта, подушващ непраната риза и мръсното бельо, когато Смъртта се разминава с теб!
Погледнах Шранк и усетих ноздрите ми да потръпват. Пот, първият полъх на поражението. Урина, воняща на омразата. И какво още? Смесени миризми от сандвичи с лук, от немити зъби — дъхът на саморазрухата. Те нахлуваха като буреносен облак, вихрено, откъм тоя тип. Да бях застанал на пустия бряг под трийсетметрова приливна вълна, накланяща се да ме сплеска, пак нямаше така да ме е страх. Устата ми пресъхна, облях се в пот.
— Влез — колебливо повтори А. Л. Шранк.
За миг реших, че ще се шмугне вътре като рак. Но той ме видя да поглеждам към отсрещната телефонна кабина, после нататък, към телефона в края на кея, където тракаше часовникът ми с Мики Маус, и разбра. Преди да е успял да заговори, викнах към мрака: