Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Безсънната нощ и двата последователни прехода през мъртвите земи не само не го умориха, но като че ли му вдъхнаха нови сили и Шооран разбра, че не е забравил нищо. И вече не пред стареца, а пред него лумна чистият пламък на новородените авари и Шооран, без да го е грижа, без да разбира дори с него ли става всичко това, или с някой от легендарните герои, радостно се разсмя и тръгна по чистия, още неомърсен оройхон. И отново видя проядената от вълните Стена на Тенгер, и отново аварите на втория за деня оройхон не го пуснаха до нея. И чак тогава силите го оставиха и като кашляше с кашлица, раздираща пълните му с пушек гърди, той се повлече назад.
Трябваше да пренощува на сухото — разбуденият Йороол-Гуй можеше да излезе и посред нощ, но пък на сухото сега сигурно всичко вреше и кипеше, особено ако приближените на Хооргон бяха обявили пред всички, че владетелят е изчезнал. Все пак Шооран мина през вече доста заселената суха ивица и стигна до ъгловия оройхон. Там, на късчето свободна земя, притисната от двете страни от аварите, бяха владенията на сушачите. Самите майстори обаче, както беше обещал покойният Пуиртал, живееха в алдан-шавара, и палатката, където държаха инструментите си, беше празна. Шооран се уви в жанча си и легна малко встрани от нея. Чувстваше се в абсолютна безопасност и не мислеше за трудностите през последните дни, а за съвсем други неща: че тук например, земята е винаги топла, защото аварите са близо, а пък на мокрото е студена, защото е до далайна. Защо обаче винаги е топла на сухото дори там, където е далече и от границата, и от далайна? Защо ако топлото е свойство на земята, като я вземеш в шепа, тя изстива? Не успя да разгадае тази загадка и заспа.
Събуди се, защото някой го буташе — някакъв висок слаб мъж. По възпалените му очи, обгореното до червено лице и особено по плавните му, предпазливи, някак нечовешки движения Шооран веднага разбра, че е сушач.
— Какво правиш тук? — попита сушачът.
— Спя — отговори Шооран. — Ей сега си тръгвам.
Не се уплаши от сушача. Хооргон може и да беше променил отношението си към сушачите, научен от горчивия опит на баща си, но самите те просто не биха могли да се променят. Те, презираните от всички, бяха прекалено близо до смъртта, за да донасят за някого или да ги е страх от него.
— Натам ли отиваш? — попита сушачът и посочи.
— Да — отговори Шооран.
— Като видиш Йороол-Гуй, кажи му, че сушачът Койцог не го забравя никога.
— Добре.
Шооран взе една празна кошница за харвах, за да скрие лицето си, и тръгна през събуждащата се суха ивица.
Лесно стигна до края на мъртвата земя. Нойтът на аварите вече гореше, но далайнът още не беше успял да изхвърли много боклуци и мърша и се вървеше без проблеми. Проядената от времето стена се ронеше пред очите му, но Шооран реши да не прави път покрай нея. Първо трябваше да си осигури опорен пункт, място, където да може да се скрие от опасностите и да пренощува. Защото не можеше всеки ден да минава по все по-страшен път, нито да разчита на късмета си, като нощува сред хората. Юбилейният му дванайсети оройхон вече не беше граничен, а бе насочен към средата на далайна — Шооран почна да прави нова страна, засега страна без име. Това забавяне нарушаваше всичките му планове, защото нали беше искал да прави по два оройхона на ден и да стигне до Страната на Добрите братя точно преди мягмара. От друга страна, сега щяха да имат къде да живеят с Яавдай.
И въпреки това сега той бе твърдо решен да строи по два оройхона на ден. Дарбата на илбеч вече не беше чудо за него, а инструмент, създаването на земя не беше подвиг, а работа. Безкрайно трудна, извън всички човешки възможности, но все пак работа. И когато завърши този оройхон, толкова подобен на Търговския, който в пристъп на лудост бе направил неговият предшественик, Шооран упорито продължи напред. Следващият остров трябваше да е граничен и да го приближи към целта му на още двойна дузина крачки.
Тук Стената на Тенгер беше разядена много дълбоко и за миг Шооран си помисли, че ще вземе да рухне още преди да си е свършил работата, и вдигна ръце, и потърси в душата си сила и воля. Оройхонът се раждаше мъчително, като че ли далайнът точно сега беше решил да се опълчи на противника си и се съпротивляваше с всяка своя капка. И все пак Шооран измъкваше острова от небитието. Издигаха се суур-тесегите, земята се втвърдяваше — още миг и щеше да може да се отпусне, да си почине… но в същия този миг го връхлетя страшен удар. Почти завършеният вече оройхон се люшна като хвърлено в бързей листо, хълмовете с грохот започнаха да се сриват, земята се пропука и през отломките камък, буците пръст и кипящата пяна се надигна Йороол-Гуй.