През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Още не знам, трябва първо да видя какво носи махреджът със себе си.
Стигнахме пред затвора.
— Отключи, Селим ага!
— О, мютеселим, нали ключът е в теб?
— Да, вярно!
Исмаил бей бръкна в пояса си и извади ключа, за да отвори. Той опита на няколко пъти, но не можа да улучи ключалката. На това се и бях надявал.
— Позволи ми да ти отворя! — му казах учтиво. Взех ключа от ръката му, отворих, извадих го и щом се озовах в коридора, го пъхнах от другата страна.
— Влизайте! Ще заключа отново.
Влязоха вътре. Престорих се, че заключвам, но бързо завъртях ключа обратно и привидно проверих дали вратата е залостена добре.
— Заключено е. Вземи ключа си, мютеселим!
Исмаил бей го пое. От килиите в дъното и от горния етаж дойдоха арнаутите. Те носеха лампи в ръце.
— Всичко наред ли е? — попита мютеселимът с достойнство.
— Да, о, господарю!
— Някой да не е избягал?
— Не, о, мютеселим.
— А махреджът?
— И той не е — отговори чаушът на «остроумния» разпит.
— Имате късмет, кучи синове, иначе щях да ви бичувам до смърт. Заминавайте обратно в стаята си! Селим ага, заключи ги!
— Ефенди, можеш ли ти да свършиш тази работа? — попита командирът на арнаутите.
— С удоволствие.
Агата взе едната от лампите, а аз отведох хората горе.
— Защо ще ни заключват, ефенди? — попита чаушът.
— Трябва да разпитат затворниците.
Оставих ги в стаята им, залостих с резето и отново слязох по стълбата долу. Тъй като комендантът и неговият ага бяха отишли към дъното на коридора, външната врата остана на тъмно. Шмугнах се натам и я отворих, като я оставих леко открехната. После се забързах след двамата.
— Къде лежи? — чух да пита мютеселимът.
— Тук.
— А къде е килията на хадедихна? — попитах, за да предотвратя отварянето на другата врата, тъй като трябваше да внимавам първо да се отключи при арабина.
— Тук, втората врата.
— Тогава отвори!
Исмаил бей се съгласи с моето предложение. Той махна с ръка и Селим отключи.
Затворникът беше чул шумното ни идване и се беше изправил в дупката си. Мютеселимът пристъпи напред.
— Ти ли си Амад ал Гандур, синът на Мохамед Емин?
Отговор не получи.
Отново последва мълчание.
— Кучи сине, ще ти отворят най-сетне устата! Утре ще те отведат!
Амад не каза и дума, но внимателно ме гледаше, за да не изпусне и най-малкото трепване на лицето ми. С повдигане и спускане на веждите му дадох да разбере, че трябва да внимава. После Селим отново залости резето.
Отвориха и другата врата. Кямил ефенди се беше облегнал на стената. Погледът му се насочи към нас с очакване.
— Махредж, как ти харесва? — с едва прикрита ирония попита комендантът, сигурно под въздействието на виното.
— Ако Аллах пожелае, можеше да бъдеш на моето място.
— Пророкът ще ме предпази! Лошо ти се пише!
— Не се страхувам.
— Искал си да убиеш този ага.
— Заслужава го.
— Искал си да го подкупиш.
— Той е олицетворение на глупостта.
— Искал си да му заплатиш веднага.
— Този човек заслужава да бъде обесен.
— Може би желанията ти щяха да се изпълнят — каза комендантът с хитра усмивка. Под влиянието на виното и предвкусвайки богата плячка, лицето му сияеше.
— Как? — трепна махреджът. — Сериозно ли говориш? Желаеш да се спазариш с мен?
— Да.
— Колко искате?
— Колко имаш при себе си?
— Мютеселим, нуждая се от пари за път.
— Ще се задоволим с толкова малко, че ще имаш и за път.
— Добре, можем да преговаряме. Но не в тази дупка!
— Къде другаде?
— В някое помещение, подходящо за хора, а не за плъхове.
— Ела тогава горе!
— Подайте ми ръка!
— Селим ага, помогни му — каза комендантът, който очевидно не се доверяваше на своето равновесие.
Агата обаче бе обзет от същото съмнение, защото приятелски ме побутна и посъветва:
— Ефенди, направи го ти!
Протегнах ръка, за да не протакам повече работата, и издърпах махреджа.
— Къде трябва да отиде? — попитах аз.
— В караулното! — реши комендантът.
— Да оставя ли вратата отворена, или…
— Само я притвори!
Исках да хлопна вратата, като ги оставя първо да влязат, но не сполучих. Комендантът ме чакаше. Значи трябваше да измисля нещо друго.
Най-напред влезе махреджът, след него комендантът с лампата, после агата и накрая аз. Когато те бяха вече в стаята, а аз — — на прага, бързо посегнах зад агата и блъснах лакътя на коменданта. Той изпусна лампата.
— Ага, какво ти става? — извика мютеселимът.