Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
Балат се усмихна, наведе се и я почеса зад слуховите отвори. Животното се отри о него — вероятно теглото им беше еднакво. По-едрите брадвохръти можеха да достигнат до кръста на човек, но Скрак беше от по-дребна и по-пъргава порода.
Певчето се размърда и Скрак живо се метна върху него и почна да хрупа черупката му с яките си външни челюсти.
— Страхливец ли съм, Скрак? — попита Балат и седна на една пейка. Остави бастуна настрана и улови едно раче, което се криеше върху пейката, а черупката му беше побеляла, за да се слива с камъка.
Вдигна гърчещото се животно. Тревата на поляната беше селектирана специално да не е много плашлива и се подаде от дупчиците само няколко мига след минаването на Балат. И други цветни екзотични растения се подадоха от черупките или дупките си в земята и скоро около него на вятъра се залюляха червени, оранжеви и сини петна. Земята около хрътката, разбира се, остана гола. Скрак се забавляваше твърде енергично с жертвата си и даже и питомните растения се криеха в дупките си.
— Не бих могъл да тръгна да преследвам Ясна — рече Балат и почна да изтръгва краката на рачето. — Само една жена може да се приближи достатъчно до нея, за да открадне Превръщателя. Ние решихме това. Пък и някой трябваше да остане и да се грижи за нуждите на дома.
Извиненията бяха плитки. Той наистина се чувстваше като страхливец. Издърпа още няколко крака, но това не беше задоволително. Рачето беше прекалено дребно и краката се измъкнаха много лесно.
— Този план може би дори няма да заработи — каза Балат и дръпна последните крака. Странно беше да го гледаш така, без крака. Още беше живо. Но как би могъл да разбереш? Без крачка, които да шават, изглеждаше мъртво като камък.
Балат се замисли. Ръцете. Размахваме ги, за да изглеждаме живи. Пъхна пръсти между двете половини на черупката на рачето и започна да ги отделя. Черупката поне приятно се противеше.
Те бяха разбито семейство. Годините, през които страдаха от жестокия нрав на баща си, бяха тласнали Аша Юшу към порока, а Тет Виким — към отчаянието. Само Балат остана незасегнат. Балат и Шалан. Тя беше оставена на мира, никога не беше докосната. Понякога Балат я мразеше заради това, но как би могъл истински да мразиш някого като Шалан? Свенлива, тиха, деликатна.
Не биваше да я пускам да замине, помисли Балат. Трябва да има някакъв друг начин. Тя никога не би се справила сама; вероятно е ужасена. Чудо беше, че е успяла да свърши и толкова.
Балат метна частите от рака през рамо. Само ако Хеларан беше оцелял. Най-големият им брат — наричан Нан Хеларан, понеже беше първороден син — неведнъж се беше противопоставял на баща им. Е, сега и братът, и бащата бяха мъртви. Бяха оставили сакато семейство.
— Балат! — провикна се някой. Виким излезе на верандата. Младежът явно беше превъзмогнал поредния пристъп на меланхолия.
— Какво има? — отвърна Балат и стана.
Виким се втурна по стъпалата — тревата и ластарите се отдръпваха пред него — и забърза към брат си.
— Имаме проблем.
— Колко голям?
— Бих казал, много голям. Ела.
I-3
Славата на невежеството
Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, седеше на дъсчения под на кръчмата и лависовата бира бавно се просмукваше в кафевите му панталони. Мръсни, износени и протрити, дрехите му много се отличаваха от простото, но елегантно, бяло облекло, което носеше преди повече от пет години, когато уби краля на Алеткар.
Със сведена глава и ръце в скута, Сет беше невъоръжен. От години не беше призовавал своя Вълшебен меч, а му се струваше, че от също толкова време не се е къпал. Не се оплакваше. Ако изглежда като отрепка, хората ще се отнасят така с него. Никой няма да поиска от такъв човек да извършва убийства.
— И той ще направи всичко, каквото му кажеш? — попита един от миньорите на масата. Облеклото му беше малко по-добро от това на Сет, покрито с толкова мръсотия и прах, че беше трудно да се отличи мърлявата кожа от мърлявия плат. Мъжете бяха четирима, държаха глинени чаши. Помещението миришеше на кал и пот. Таванът беше нисък, прозорците — само от подветрената страна — бяха просто дупки. Масата едва се крепеше цяла с помощта на няколко ивици кожа, понеже дървото беше сцепено в средата.
Тоок — сегашният господар на Сет — остави чашата си на наклонената маса. Тя изскърца под тежестта на ръката му.
— Аха, сигурно е. Ей, курп, погледни ме.
„Курп“ означаваше „дете“ на бавския диалект. Сет беше навикнал на такива обидни обръщения. Макар че караше тридесет и петата си година — и седмата, откакто го обявиха за Неверен — типичните за неговия народ големи кръгли очи, нисък ръст и склонност към оплешивяване караха хората от изтока да твърдят, че им приличат на деца.