Преди да увиснат на въжето

— Вече можеш да я пуснеш.

Джизал погледна. Ръката му продължаваше да стиска дръжката на рапирата и кокалчетата й бяха побелели. Успя да подчини пръстите си и те бавно се отпуснаха. Дланта го болеше от натиска върху дръжката. Нечия тежка ръка се отпусна на рамото му.

— Добре ли си? — Беше гласът на Деветопръстия.

— Ъ?

— Ранен ли си?

Джизал заоглежда тялото си и заобръща длани пред очите си. Бяха мръсни, но нямаше кръв.

— Не мисля — отвърна той.

— Хубаво. Конете избягаха. Но можем ли да ги виним за това? Аз да имах четири крака, сега сигурно щях да съм на половината път до морето.

— Какво?

— Защо не отидеш да ги върнеш?

— На теб кой ти каза, че трябва да даваш заповеди?

Гъстите вежди на северняка леко се свъсиха. Джизал осъзна, че двамата са прекалено близо един до друг, а също и че ръката на Деветопръстия е все още на рамото му. Наистина беше просто отпусната, но той долови силата, която се таеше в нея. Усещаше я дори през палтото си и знаеше, че в тази ръка има достатъчно сила да откъсне неговата. Проклетата му уста, във всякакви неприятности го забъркваше. Чакаше го най-малко удар в лицето, по-вероятно някоя сериозна рана в главата, но вместо това Деветопръстия изпъна устни и се замисли.

— Двамата с теб сме много различни — поде той. — Откъдето и да го погледнеш. Разбирам, че не уважаваш моя народ, по-специално мен самия, но не те виня. Имам доста недостатъци и повечето си ги знам. Мислиш си, че ти си умен, а аз — глупав, и смея да твърдя, че тук си прав. Със сигурност има страшно много неща, които знаеш, а аз не. Но когато става дума за битки и сражения, съжалявам, че ще го кажа, но малцина са тези, които разбират повече от мен. И не се обиждай, ама и двамата знаем, че ти не си от тях. Никой не ми е казал да давам заповеди, но сега някой трябва да го стори. — Той пристъпи още по-близо и тежката му лапа стисна бащински рамото на Джизал — окуражително и същевременно заплашително. — Това притеснява ли те?