Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Стария сви рамене. После измърмори:
— И сигурно ще пътуваш с шофьорската си книжка?
Бърк поклати глава и допи бирата си. После бръкна в джоба на старото си промазано яке и извади оттам ирландски паспорт.
— Двойно гражданство — каза той.
Стария се изкиска.
23.
Бърк се почувства като терорист, когато подаде девствения си ирландски паспорт на мъжа зад стъклената преграда. Имиграционният служител разлисти страниците с неприкрито отегчение, после бутна паспорта назад към Бърк, без да си прави труда да сложи печат. Махна му да се отмести и кимна към следващия на опашката.
Бърк усети тръпката, която изпитват малките момчета, когато им се размине за някоя пакост, особено когато пакостта е сторена въпреки машинациите на педант като Коваленко. Благодарение на двойното си гражданство можеше да пътува необезпокоявано като гражданин на Ирландия и на Европейския съюз.
„Да живее Ирландия“, помисли си той, докато се нареждаше на опашката за таксита пред терминала. Скоро вече пътуваше на задната седалка на очукана застава. Покрайнините на сръбската столица не се различаваха съществено от покрайнините на всеки друг голям европейски град — хаотично струпване на складове и ферми, офис сгради и жилищни блокове. На път към центъра Бърк остана впечатлен от изобилието на графити и от табелите, написани на непознатата за него кирилица, настръхнали от свастики и кратки, вероятно нецензурни надписи.
Самият град го изненада. Не знаеше какво точно е очаквал — мрачни сърби сред руините от натовските бомби може би. Вместо това откри красив град в пресечната точка на две реки — Сава и Дунав. По земята още имаше сняг, но дърветата вече се кичеха със свежа пролетна зеленина. Шофьорът на таксито се оплака от лошото време.
— Гадно време тази пролет. Много студено. Питам аз, къде е глобалното затопляне, когато ти трябва?
По крайбрежния булевард се редяха кафенета и ресторанти, хората бяха добре облечени и изглеждаха заможни, улиците бяха чисти. Таксито минаваше покрай изящни и красиви сгради от друга епоха.
А после се появи „Еспланада“. Ъгловат и грозноват, хотелът представляваше бетонен куб, напълно лишен от архитектурни финтифлюшки и украси. Същото беше и отвътре — стаята на Бърк приличаше на чиста кутийка, пропита с миризмата на боров ароматизатор.
Защо Д’Анкония беше решил да отседне точно тук? Според Коваленко е очаквал да получи три-четири милиона долара. Нормално би било да се поглези. Или пък не. Не му беше направил впечатление на човек, който е свикнал да разполага с много пари. Облечен беше добре, но дрехите изглеждаха съвсем нови, сякаш купени, за да паснат на някаква роля. А и обноските му имаха нужда от шлифоване — как само зяпаше обезобразеното ухо на Бърк, че дори го и попита за него. Така че може би беше свикнал с места като този хотел.
Рецепционистът, Бук Милич, беше вероятно на годините на Бърк. С костюма, вратовръзката, пригладената с гел коса и услужливото си изражение Милич приличаше досущ на колегите си от евтините хотелчета в покрайнините на Вашингтон. Английският му беше добър, макар и с акцент.
Докато обясняваше цените на стаите и вътрешните правила на хотела, Милич дърдореше като кречетало. Но когато разговорът се насочи към предишен гост на хотела, на име Д’Анкония, мъжът се намръщи.
— Забранено ни е да съобщаваме подробности за гостите си — каза той, потрепвайки с пръсти по бюрото. — Изключено.
Бърк сгъна по дължина банкнота от двайсет евро и я плъзна по плота, така че да се спре пред ръката на сърбина. Милич изгледа студено банкнотата.
— Искате да ви разваля ли?
Бърк поклати глава.
— Не — каза той. — Няма нужда да ми връщате.
Банкнотата изчезна.
Милич затрака по клавиатурата. След миг се усмихна широко и каза:
— Господин Д’Анкония е бил наш гост от двадесет и четвърти януари до втори февруари. — Заби отново поглед в монитора. — Взел е под наем два филма.
— А…
Но нищо не можеше да спре рецепциониста.
— Ял е в ресторанта три пъти, и трите пъти — риба. Обадил се е по телефона два пъти, международни разговори. Един, два, три… пет пъти е слизал в бара. Пил е бира.
Бърк го зяпаше сащисан. Какво ли би получил, ако беше дал стотачка на този тип? Вярно, в цялата тази информация нямаше нищо полезно, но…
— Къде се е обаждал?
Милич се взря в монитора. После написа номерата на картонче и го даде на Бърк.
— Това е — каза Милич. — Друго няма.