Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Харесва ли ти? — Съвсем по женски Марла потупа дръзко подстриганата си прическа.
— Много. Съвсем различна е. — И толкова младежка, че Тейт се зачуди как е възможно тази хубава младолика жена да й е майка.
— Напоследък много се занимавам с градината и косата все ми влизаше в очите. Слънчице, толкова си отслабнала! Сигурно си работила твърде много. — Сбърчила чело, тя се обърна към съпруга си. — Рей, нали ти казвах, че работи твърде много?
— Да, казваше ми — съгласи се той и завъртя очи. — По сто пъти на ден. Как беше пътуването, бебчо?
— Безкрайно. — Тя раздвижи рамене с надеждата да отпусне схванатите си мускули. Тръгнаха към малкия терминал, където Рей беше паркирал джипа. — Важното е, че вече съм тук.
— От което ние сме безкрайно щастливи. — Рей нареди багажа й на задната седалка. — Искахме да се включиш в това пътуване, но се чувствам виновен, че остави експедицията заради нас. Знам колко държеше на нея.
— Не толкова, колкото си мислех в началото. — Тя се настани на задната седалка и отпусна глава назад. Не искаше да споменава за Вандайк и другите подробности. Още не. — Доволна съм, че участвах в нея. Дълбоко се възхищавам на хората, с които работих, и с удоволствие бих работила отново с някои от тях. Всичко, което направихме, беше страхотно. И в същото време някак безлично. Докато стигнат до мен, артефактите бяха минали през толкова ръце, че беше все едно да изследваш нещо, което си взел от витрината на музей. — Тя уморено се протегна. — Разбирате ли?
— Да. — Тъй като Марла изрично го бе предупредила, Рей устоя на желанието да се разбъбри за собствените си планове. „Дай й малко време — бе настояла тя. — Карай полека.“
— Вече си си у дома, слънчице — каза Марла. — Първо ще хапнеш нещо вкусно и топло, после ще си легнеш.
— Съгласна. Само да ми се избистри главата и искам да чуя всичко за тая ваша идея да търсим „Изабела“.
— Като видиш какво съм открил — бодро каза Рей, когато завиха към село Бакстън, — ще разбереш защо нямам търпение да потеглим. — Той отвори уста да продължи, но забеляза предупредителния поглед на Марла и се отказа. — Като си отпочинеш, ще поговорим.
— Поне ми кажи какво толкова си открил — започна тя, когато баща й сви по пътеката през боровата гора и продължи нагоре по посипаната с пясък алея. — Ха, азалиите са цъфнали!
Забравила мисълта си, тя се наведе през прозореца, вдишвайки уханието на боровете, залива и цветовете, смесено със свежия мирис на морска вода. Беше като в приказка, точно както си го спомняше.
Марла умело бе пръснала цъфтящи храсти и пролетни и летни градински цветя между дърветата, така че цветните петна и лехи изглеждаха жизнерадостно диви и непланирани.
Покрай двуетажната къща от кедрови трупи с широка остъклена веранда цветните лехи лежаха в по-осезаем ред и нискорастящият скален кресон, слънчевите иглики и цъфналият градински чай отстъпваха пред кимащите кандилки и ралички. Едни от тях цъфтяха, а останалите чакаха сезона си.
— Започнала си да си правиш алпинеум — отбеляза Тейт, надигайки глава, когато завиха по широката пътека, успоредна с пролива.
— Моят нов проект. Мястото е сенчесто и нямам голям избор. Чакай само да видиш лехата ми с билки зад кухнята.
— Всичко изглежда направо приказно. — Тейт слезе от джипа и погледна към къщата. — И е толкова спокойно — тихо каза тя. — Само водата, птиците и бризът в клоните на боровете. Не знам как ви дава сърце да оставяте това място.
— Всеки път, когато се връщаме от някое от малките си пътешествия, откриваме, че ни е станало още по-мило. — Рей се натовари с багажа й. — Ще бъде страхотно местенце за двама пенсионери. — Той намигна на жена си. — Когато сме готови да пораснем.
— Ти вярваш ли си? — По-доволна, че е тук, отколкото бе смятала, че ще бъде, Тейт тръгна по чакъла, с който бе посипана полека изкачващата се нагоре пътека. — Ако питаш мен, самата аз ще съм готова да се отдам на плетки и бинго много преди някой от двама ви… — Тя рязко спря пред задната врата. Цветният хамак, който бе купила за баща си при едно пътуване до Таити, бе опънат на обичайното си, огряно от слънцето място. Но не бе празен. — Имате гости?
— Гости нямаме. Само стари приятели. — Марла отвори мрежестата врата. — Пристигнаха вчера малко преди да се мръкне. Доста уморени пътешественици ни се струпаха на главата, нали, Рей?
— Направо ни напълниха къщата.
Единственото, което Тейт можеше да види, бе един тъмен перчем, паднал над огледални слънчеви очила, и загатнатите форми на едно почерняло атлетично тяло. Достатъчно, за да накара стомаха й да се свие в болезнен възел.