Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Боже Господи! Но това е ужасно! - заяви тя с глас, който се стараеше да докара като съчувствен, но направо цвилеше от щастие. - Горкият господин!
Момичето кимна и продължи:
- Той се върти като обезумял. Тя лежи по цял ден, не иска никого да вижда, дори не позволява да дърпаме пердетата, очите я болят от светлината. Допреди Коледа креташе някак. На Коледа дори стана, имаше гости, но оттогава е направо ужасно!
Анриет четеше по устните на момичето комюникето за своята победа.
- Всичко остана на мен. Шетането, готвенето, прането и малкият! Не ми остава свободна минута! Освен когато го извеждам на разходка... тук малко си поемам дъх, мога да почета.
- Да ви кажа, има случаи на подобна депресия. Казва се следро-дова депресия. Поне по мое време така я наричаха.
- Отказва да отиде на доктор. Отказва всичко! Разправя, че в мозъка й пърхали черни пеперуди. Това са собствените й думи. Черни пеперуди!
- Боже мой! - откърти дълбока въздишка Анриет. - Дотам ли е стигнала!
- Нали ви казвам! Мен тая работа хич не ми харесва! Ама не може да се излезе на глава с нея! Твърди, че щяло да й мине от само себе си. Аз обаче ви казвам, че така няма да й мине, а по-скоро всички до един ще си заминем!
- О, не и Марсел, не! Той не! Толкова обича Жозиан - възпротиви се Анриет, която едва прикриваше радостта си.
- Колко мъже познавате, които издържат болежките на другите? За една-две седмици, да, може би, ама за по-дълго и дума да не става! А у нас колко седмици вече станаха! Няма да го бъде това семейство. Жалко за детето. Щото винаги децата са жертвите в такива случаи... - тя сведе поглед към бебето, което ги фиксираше настоятелно, сякаш се опитваше да разбере какво се говори над главата му.
- Горкото заенце - прошепна Анриет. - Толкова е сладък! С тези червени къдрици и подути венци.
Тя се наведе към бебето, за да го погали по главата. То изписка пронизително, вцепени се, после се сви чак в дъното на количката си, за да избегне милувката. След това направи нещо необяснимо: долепи палците и показалците на двете си ръчички, рязко ги протегна напред със заплашителен жест и ревна, за да я изпъди.
- Охо, ква стана тя! Сякаш сте дяволът! В „Екзорсистът“2 така гонеха дявола, със същия жест!
- Хайде и вие, какви ги приказвате, това е заради шапката ми! Уплашил се е от нея. Често става така, децата се плашат от нея.
- Наистина е странна. Напомня на летяща чиния. Сигурно не е много практична в метрото!
Анриет едва се сдържа да не я среже. Да ти приличам на човек, койта ползва метрото?
Изкриви уста, за да не се изпусне и да й каже нещо оскърбително. Девойката й трябваше.
- Хайде - надигна се тя от пейката, - оставям ви да си четете... -и в отворената чанта на момичето мушна банкнота.
- Ама недейте. Няма нужда. Аз така си приказвам, но те се отнасят много добре към мен.
Анриет си тръгна усмихната. Шерюбин добре се беше потрудила.
Тази работа струва много пари, пресмяташе по нощница, галейки гладкия розов белег на изгореното си бедро, но си е инвестиция. Скоро Жозиан ще се скапе напълно. С малко късмет може да стане раздразнителна, агресивна. Да отблъсква дядо Гробз, да не го допуска в леглото си. Обърканият Марсел ще се върне при Анриет. Достатъчно е глупав. Винаги се беше удивлявала как е възможно толкова печен бизнесмен да е толкова наивен в любовта. Има право младата прислужница, мъжете никак не понасят болни жени. Примиряват се за известно време, след което си вземат шапката и сбогом.
Може би, помисли тя, докато се пъхаше в леглото, е време за следващия етап на плана: да отида при Гробз ужким за да обсъдим клаузите на развода, да се преструвам на нежна и разбрана, да покажа колко се разкайвам. Да си посипя главата с пепел. Да приспя подозрителността му, за да налапа здраво кукичката. След което край, няма мърдане!
Ако пък тази стратегия удари на камък, има план Б. Ирис се върна към живота, така поне изглежда. Слизайки от таксито, тя се бе усмихнала с прекрасната си победоносна усмивка. План А, план Б... Работата е в кърпа вързана!
Седнали в едно „Старбъкс“ кафене, Гари и Ортанс се наслаждаваха на хубаво капучино. Гари бе дошъл да се срещнат през обедната й почивка; топнали устни в бялата гъста пяна, гледаха през витрината минувачите. Беше един от онези зимни дни, които англичаните наричат „забележителни“. „УЬа1 а §1опош с1ау!“, си подвикват сутрин за поздрав, широко усмихнати и весели, сякаш е тяхна лична заслуга. Синьо небе, здрав студ, ослепителна светлина.
Ортанс забеляза човек, който, без да спира да върви, си дообли-чаше връхната дреха с една ръка, а в другата държеше поничка и отхапваше от нея. Закъснял! Закъснял! Повтаряше си тя наум, изучавайки походката му на забързан пингвин. Толкова бе вглъбен, че не забеляза прозрачната преграда на автобусната спирка и се блъсна в нея с всичка сила. От удара се преви на две и изпусна всичко, което носеше; Ортанс се разсмя и остави на масата чашата, от която бавно отпиваше.