Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Хубаво време — усмихнах се и излязох от колата. Астахов също излезе и ме погледна с насмешка. Извадих две кърпи, разстлах ги върху гъстата трева и започнах да се събличам. Наоколо беше пълно с хора, които си почиваха, а най-много бяха децата.
— Станислав Фьодорович — казах с усмивка, — на такова място изглеждате нелепо с костюм и вратовръзка.
Той се подсмихна и отбеляза:
— Лада Юриевна, да не би случайно да сте работили в разузнаването?
— Опазил ме господ. Не ставам за разузнавач. Но обичам да гледам такива филми и понякога това е поучително.
След десетина минути всеки от нас се беше излегнал на собствената си кърпа и погледнати отстрани, приличахме на най-обикновени хора, които си почиват. Таня никаква не се виждаше и това ми вдъхваше оптимизъм.
— Свършихме с уводните речи — каза Астахов. — Хайде да преминем към деловите въпроси. Зная коя сте вие. Или по-точно, зная кой е вашият мъж. Нямам и няма да имам работа с бандити, дори и когато става дума за дъщеря ми. Ала няма да скрия, че ми е интересно какво иска да ми предложи Генадий Викторович, или Лома, както предпочитате…
— Лома не може да ви предложи нищо, тъй като не знае за тази среща. И най-вероятно никога няма да научи.
— Интересно. И какво следва по-нататък?
— Може да не ми повярвате, но аз се ръководя от нормалното си човешко желание да ви помогна… Почакайте малко, изслушайте ме… Не зная какво сте научили за мен. Най-вероятно нямате повод да си мислите кой знае колко хубави неща за мен, но аз съм жена и онова, което се случи, ме разтърси. Милицията едва ли ще успее да открие онзи тип. Но ние ще го намерим.
— Ние ли? — Станислав Фьодорович се изсмя. — Доколкото си спомням, вие току-що заявихте, че мъжът ви не знае нищо.
— Разбира се. Ние — това сме аз и още няколко души, които споделят моята гледна точка.
— А имате ли такива възможности?
— Имаме пари — подхилнах се аз на свой ред, направих пауза и продължих: — Вероятно няма да ми повярвате, но в някои отношения с вас сме съюзници.
— В кои? — попита Астахов.
— Искаме да отървем нашия град от тази гнусна дрога. — Астахов се засмя и поклати глава. — Ето че не ми повярвахте…
— Зная, че Лома не се занимава с наркотици — кимна Станислав Фьодорович. — Да не е решил да смени имиджа си и да се отърве от конкурентите си?
— Никога няма да му позволя да смени имиджа си.
— Ясно. Някои промени във вашия… отбор пораждат интересни мисли… Излиза, че Лома нищо не решава?
— Извинете, но това са вътрешносемейни въпроси и не ви засягат. Предлагам ви съюз. След няколко месеца тази гадост ще изчезне от града. Разбира се, ние не можем да очистим поголовно всички дребни търговци, това е нереалистично. Но мога да ви обещая, че от сегашния бизнес няма да има и помен. Ще прочистим града и ще ни олекне. И естествено вие ще си получите онзи кучи син, където и да се крие.
— Сериозно ли мислите, че можете да ме купите?
— Не, разбира се. Ние не сме глупаци. Знаем някои неща за вас и не се надяваме, че ще ви купим. Но можем да се разберем с вас. Ние ще свършим работата на правозащитните органи, а вие ще се направите, че не забелязвате това. Не ви моля да ми издавате държавни тайни или да освобождавате от ареста нашите момчета. Извинете, но с това ще се справим и без вас. Просто не ни пречете. И в града ще има мир.
— Представям си — подсмихна се той.
Въздъхнах.
— Станислав Фьодорович, аз си имам лични сметки за уреждане с наркотиците. И докато имам сили, ще се боря с тях. Може да ви звучи забавно, но истината си е истина.
— Зная за вашия брат — каза той.
— Естествено. Прочели сте няколко реда от един лист, в който пише, че едно шестнадесетгодишно момче се е друсало вече половин година. Че късно вечерта е било задържано от патрула, че е оказало съпротива и че е убило с нож единия милиционер и е ранило другия. После се качило на покрива на блока си и се хвърлило оттам. И че е умирало дълго и мъчително. Това е всичко, което знаете вие… Родителите ми така и не можаха да го преживеят. Тогава аз бях на девет години, но вече със сигурност знаех кое е най-голямото зло на света.
— Вашата история е вълнуваща. Нещо повече, аз ви разбирам. Но това не променя същността на нещата.
Усмихнах се.
— Знаете ли, имам една приятелка. Тя твърди, че в продължение на векове човечеството не поумнява, защото отказва да се поучи от грешките си. Хората виждат как злото избуява и се утвърждава, но затъват в собствените си амбиции, разсъждения и кавги, ала после злото ги поглъща и господства, а всеки сам за себе си си измива ръцете и заявява: „Аз не наруших принципите си“. Не мислите ли, че това е доста интересно? Хайде да проявим мъдрост и да застанем заедно срещу общото зло. Или по-точно, да сключим кратко примирие. Защото нищо няма да ни попречи да се бием помежду си. Аз ще продължа да трупам пари по нечестен път, а вие ще продължите да проявявате доблест в борбата си с мен.