Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Страхуваш ли се от него? — подхилна се той и облиза устни.
— Страхувам се — кимнах. — Иначе отдавна щях да намеря възможност да се видя с теб.
Той вдигна глава, огледа ме внимателно и общо взето прояви жив интерес. Аз тръгнах да пресрещна мъжа си, демонстрирайки пред Ленчика пъргавата си походка. Надявах се, че има върху какво да си помисли.
Останахме в казиното доста дълго и повече не се доближихме един до друг, но си разменяхме погледи. Влагах в тях цялата си душа. Както обичаше да се изразява Таня, с тях и покойник можех да вдигна от гроба. А Ленчика още не беше покойник и както стана ясно по-късно, погледите ми го бяха разтърсили из основи.
Няколко дни поред размишлявах върху това къде ли би могла да ни събере съдбата и какво по-засукано да му кажа, когато той най-неочаквано ми се обади. Изобщо не разчитах на това и малко се смутих, с което развеселих Ленчика.
— Позна ли ме? — попита той.
— Ти си полудял — направих се на изплашена. — Ами ако слушалката беше вдигнал Лома?
— Леле, как се страхуваш от мъжа си…
— Естествено, че се страхувам…
— Винаги може да се измисли нещо — отбеляза Ленчика.
— Той никога не напуска града — отвърнах му в същия тон аз.
— Но денем рядко си остава вкъщи…
— Може и да е така и какво от това?
— Бихме могли да се срещнем и да си поговорим… за това-онова.
— Не става, теб в града и кучетата те познават, а пък хората тук са любопитни.
— Навсякъде има тихи местенца…
— Не си мисли, че това не ми е минавало през ума… но… е много опасно. Някой от охраната задължително ще издрънка. Ти и жената на Лома… Такова нещо не се пропуска… — Ленчика се засмя, а аз молех бога да прояви достатъчно глупост, за да се реши на някакво действие.
— Имам вила. Мястото е тихо и отдалечено… наоколо няма жива душа. На петнадесет километра от старото градско гробище. Ще завиеш от разклона надясно, там има едно изворче… и ще я видиш…
— Не — казах аз, губейки твърдост. — Той ще ме убие.
— Кой, Лома ли? Глупости, откъде ще разбере?
— Постоянно ми се обажда.
— Измисли нещо…
Не ми се наложи да изобразявам вълнение, тъй като наистина се вълнувах.
— Не — казах след кратък размисъл. — Извинявай, но не мога… Няма начин някой да не ни види.
— Кой ще ни види? Ще бъдем само ти и аз и няма да има никаква охрана.
— Не зная…
— Къщата е в покрайнините, заобиколена е с дъбова ограда. Не можеш да не я забележиш. Щом стигнеш дотам, ще ми свирнеш два пъти. Ще те чакам утре в дванадесет часа. Става ли?
— Чакай малко. Трябва да си помисля…
— Няма какво да му мислиш — изсмя се той и добави с властен тон: — Ще дойдеш. — И затвори слушалката.
— Разбира се, че ще дойда — усмихнах се аз и поклатих глава, защото мъжката половина от човечеството предизвикваше съжаление с доверчивостта си.
Обадих се на Таня и бързешком й казах:
— Подготви Вова. Утре в дванадесет часа.
— Ладенце, слънчице мое — изчурулика тя, но престана да се прави на интересна и каза сериозно: — Рискуваме.
— Обичам да пия шампанско — изпръхтях аз.
— А пък аз обичам израза „и те живяха дълго и щастливо“.
— Империята означава еднолична власт на императора, а не дребни херцогства, в които всеки се мисли за господар.
— Добре де, стига си нареждала. Щом сме решили, значи тъй ще бъде. Ох, притеснено ми е…
След като на другата сутрин изпратих мъжлето си, започнах да се подготвям за любовната среща. Полежах малко във ваната, размишлявайки за приятни неща. Ленчика ми беше симпатичен. След смъртта на Аркаша можех да се обърна за помощ към него и той нямаше да ми откаже… Тогава бях влюбена в Дима… Кой каквото и да казваше, но Ленчика ми беше длъжник, защото от Лома го спасих аз, а тогава беше достатъчно само да мигна с око, и той щеше да е покойник. Помечтах си малко какво щеше да стане, ако го нямаше Дима и аз се бях обърнала за помощ към Ленчика… и бях станала негова любовница, а с моята способност да се лепвам задълго като репей, щях да съм си в тази роля и до ден-днешен. Разгледах тази идея по-подробно и тя не ми хареса. Ленчика не беше от хората, които биха допуснали близко до бизнеса си жена и там не ми светеше нищо повече от парцали и съмнителна любов. От което излизаше, че бях направила правилен избор. След като се поздравих за това, аз се настаних пред огледалото и прекарах възхитителен час и половина в съзерцание на божествените си черти и други богатства, с които природата толкова щедро ме беше дарила. Сетне изведнъж се натъжих. Ленчика виждаше в мен само една глупава красива жена, която няма търпение да сложи рога на мъжа си. И се отнасяше по съответния начин към персоната ми. Ако се беше вгледал по-внимателно и беше помислил малко… Надявах се, че това нямаше да стане…