Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
Астахов се засмя и погледна децата, които си играеха във водата.
— Невероятно — поклати глава той. — Това беше много поучително връщане към историята… Не очаквах, че мога да чуя от вас нещо подобно.
— С вас не сме врагове, поне днес.
— Да допуснем. И как си представяте нашето сътрудничество?
— Вие си вършите вашата работа, ние си вършим нашата, но вие си затваряте очите. Защо да не опитаме?
— Лада Юриевна — започна той, а аз поклатих глава.
— Не бързайте… Ние при всички случаи ще намерим този тип, независимо дали вие сте съгласен или не. Никой няма да научи за нашия разговор, поне що се отнася до мен. Ако разговорът ни си остане само разговор, ще смятаме, че аз просто съм извършила едно добро дело и че съм предала престъпника на правосъдието, тъй да се каже, от човешки подбуди.
Станах и започнах да се обличам. Астахов също се облече. Качихме се мълчешком в колата и аз го закарах до кръстовището, където беше оставил „Волга“-та си.
— Довиждане — казах и той отвърна:
— Довиждане.
Таня сновеше около масата и тъжно ме гледаше. Костя пушеше и изучаваше тавана.
— Какво мислиш? — не издържа Таня.
— Нищо.
— Защо не приложиш уменията си да прелъстяваш?
— Глупачка — разкривих физиономия аз. — Ти имаш досие от осемдесет страници за него. Той е добродетелен като новоизпечен монах. За какво прелъстяване говориш, по дяволите?
— Е, знае ли човек… той е млад мъж и изобщо…
— Не можеш да слагаш всички под един знаменател. Това е тъпо…
В този момент и двете отправихме очи към Костя. Той разбра погледите ни и сви рамене.
— Всичко зависи от това на какво държи повече — на семейството си или на шибаната си съвест. Момичето е зле, а жена му може да се брои за инвалид… Ако поиска да си разчисти сметките със съдбата, значи ни е в кърпа вързан. Онзи, който каже „а“, ще каже и „б“, след което ще изреди и цялата азбука докрай.
Астахов обичаше семейството си, а мъката разяждаше душата му. Срещнахме се още веднъж и си поговорихме искрено. Наложи ми се да му разкажа някои неща. Не виждах кой знае каква опасност в това. Може да звучи невероятно, но скоро между нас се установиха нормални човешки отношения. Астахов ми харесваше. Той беше честен, но не чак до такава степен, че да минава за идиот. А когато си имаш работа с умен човек, нещата винаги са по-прости…
В края на юли се обадих на Астахов в дома му.
— Здравейте, може ли да говоря с Таня?
— Имате грешка — отвърна той.
След един час се срещнахме в една тиха уличка до църквата. Разходихме се покрай старите къщи и застанахме на върха на хълма, откъдето се разкриваше прекрасен изглед към реката, моста над нея и разпрострените долу градини.
— Станислав Фьодорович — започнах аз, — много съжалявам, но няма да мога да предам престъпника в ръцете на правосъдието.
— Основният двигател във всяко нещо е дал засечка, така ли? — подсмихна се той.
— Двигателят не даде засечка. Но, както ви е известно, той е брат на един човек…
— Да не би той да е платил повече?
— Той се опита да го защити. Казано накратко, според мен е невъзможно да предадем в съда труп. Много съжалявам, но момчетата имаха строги указания, че ако не могат да го докарат жив, значи… Въпреки че може би ги е домързяло да го мъкнат през цяла Русия. И докараха това. — Отворих чантата си. Отначало Астахов не разбра за какво става дума, а сетне се намръщи. — Той на два пъти е бил привличан под отговорност, тъй че вие имате отпечатъците му…
— Няма нужда — каза глухо Астахов. — Вярвам ви.
— И аз ви вярвам. Иначе не бих се появила тук с тази лапа.
— Време е да се заемем сериозно с конкурентите — заявих на Таня, докато обядвахме с нея вкъщи. Тя се отби у нас след работа, изглеждаше доволна и вече пет пъти бе успяла да повтори: „Нещата се нареждат страхотно…“
— С конкурентите ли? — сепна се изведнъж тя. — Не можем да воюваме на два фронта. А какво ще стане с твоя величав план за борба с наркотиците?