Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Какво ако стане? — слисах се аз.
— Отказа да ми каже какво точно има предвид. Подсмихна се и завъртя глава. Тогава аз го попитах направо: „Това означава ли, че си го убил ти?“
— И той какво ти отговори?
— „Какво значение има? Можем да смятаме, че съм го направил аз“.
— Да не е мръднал?
— Има нещо такова — съгласи се Костя. — В цялата тази работа има някаква загадка, а той не бърза да ни помогне да я разгадаем.
— И какво ще правим?
— Ще изхождаме от това, че Лома е убиецът.
— Ще го измъкнеш ли? — попитах аз. Въпросът ми издаваше уплаха.
— Естествено.
Поуспокоих се горе-долу и зачаках мъжа си с намерението да си поговоря с него.
Лома си дойде след половин час, видях го през прозореца и въздъхнах с облекчение. Но той не излезе от колата, поседя вътре около петнадесетина минути и бавно потегли нанякъде. Това вече съвсем на нищо не приличаше. Хукнах на бегом към моята кола и излетях като стрела от двора. Веднага забелязах Лома. Той се движеше бавно от дясната страна на пътя и като че ли нямаше някаква определена цел. Тръгнах след него, опитвайки се да разбера какво е намислил.
Той спря до парка. Излезе от колата, затвори вратата и закрачи по алеята със загърнато яке, потръпвайки от студ. Паркирах колата си и влязох в парка. Не открих Лома веднага. Той седеше на пейката в една от закътаните алеи, пушеше и гледаше замислено пред себе си, без да вижда каквото и да било наоколо. Мен със сигурност не ме виждаше, макар че стоях на пет метра от него. Лома въздъхна, захвърли изпушената си цигара и веднага запали втора. Разбрах, че страдаше. Не издържах на тази гледка и тръгнах към мъжа си. Най-сетне той ме забеляза, вдигна глава и като че ли се изненада. Седнах до него и хванах ръката му.
— Защо не се прибра вкъщи? — попитах тихо.
Той сви рамене.
— Исках да се поразходя.
— С удоволствие щях да дойда с теб. — Лома не ми отговори, а аз помълчах малко и попитах: — Какво се е случило? Не ме ли обичаш вече?
Той хвърли цигарата, погледна ме много сериозно и ми заяви:
— Обичам те. Обичах те и ще те обичам. — Стана, протегна ми ръка и каза: — Както и да е, да си вървим вкъщи.
— Гена — бързешком занареждах аз, стиснала лакътя му, — не се тревожи за нищо. Говорих с Костя, той ще уреди всичко. Няма да влезеш в затвора.
— Не се страхувам от затвора — подсмихна се Лома, като ме гледаше с насмешка и някак странно. — И ако се наложи, ще вляза…
— Какви са тези глупости? — възмутих се аз. — Избий си ги от главата. Дори и да си го убил…
Най-неочаквано той се засмя. Това беше изненадващо за мен и аз се стъписах.
— Какво смешно има? — попитах, а той ми каза:
— Защо ми разиграваш театър? Пред другите можеш да го правиш колкото си щеш, но пред мен не бива…
Как трябваше да разбирам това?
— Гена — опитах още веднъж, — държиш се странно. Не искаш да обсъдиш проблема и… за какъв дявол непрекъснато повтаряш, че си готов да влезеш в затвора? — не издържах аз.
Той се изсмя и каза с нежността на тигър:
— Готов съм. Бил съм там и със сигурност зная, че затворът не е забавление. А пък на теб мястото ти изобщо не е там.
— На мен ли? — сащисах се аз и най-сетне започнах да схващам някои неща. — Да не би да мислиш, че аз съм убила Дима? — Лома се отдръпна, отмести очи, запри стъпя от крак на крак и облиза устни. — Така ли мислиш? — повторих аз. Той се намръщи. — Боже мой, но защо мислиш така? — Сега вече почти крещях.
— Защото всичко съвпада — отвърна с неохота Лома. — Някой ми се обади и ми каза за Дима, направи го подличко, с присмех. Прибрах се вкъщи, теб те нямаше и аз започнах да те търся. Таня не отговаряше на обажданията ми и ти — също. Тогава се досетих кой ти се обади предишната вечер и защо ти се държа толкова глупаво. Отидох в хотела и разбрах, че си там с кутрето си.
— Качи ли се в стаята му? — попитах изплашено аз.
— Не.
Въздъхнах с облекчение, но веднага се усъмних.
— Защо? Това не е по твоите правила…
— Страхувах се, Лада — каза той и отмести поглед, — да не те видя с онзи… после вече нищо нямаше да се върне назад. А пък така… може би поне няма да мисля, че…
— Ти си решил, че аз ще отида при него? — облещих очи. А от тях се търкулнаха най-горчивите през целия ми съзнателен живот сълзи. Щом видя какво става с очите ми, мъжлето ми притихна и се навъси, а аз казах: