Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
Станах решително, погледнах часовника и започнах да се обличам. В единадесет и половина тръгнах към колата, качих се в нея, запалих мотора и се прекръстих.
Благодарение на старанията на Вова предишната вечер в колата ми бяха направени някои промени. Абсолютно незабележими на пръв поглед. Те трябваше да помогнат на Вова да проникне тайно във вилата.
Завих към старото гробище и веднага видях Таня. Тя пушеше край пътя и мрачно се вглеждаше. Спрях.
— Къде е Вова?
— Тук. Къде може да бъде?
Вова излезе от храстите, седна на задната седалка и вдигна гърба й.
— Ще можеш ли да минеш оттам? — усъмни се Таня.
— Изпробвал съм го — избоботи той.
В него се долавяше известна нервност. Мисля, че той отчаяно се страхуваше, но се държеше юнашки. Преговорихме още веднъж трите възможни варианта. Първият и най-лошият бе колата да остане пред портата. На Вова щеше да му се наложи да преодолява оградата, а аз — да преценя дали има сигнализация и как мога да я изключа. Вторият беше по-добър, защото колата щеше да влезе в двора, което означаваше, че трябваше да се погрижа само за това Вова да проникне в къщата. А според третия можехме да извадим късмет и там да няма никакви системи, а колата ми да стигне до самия вход на къщата… което означаваше, че Вова просто трябваше да влезе в подходящия момент и да стреля веднъж и точно. Най-добре в упор. Моята задача беше да дам на Вова тази възможност.
— Запомни ли всичко? — попита с въздишка възлюбения си Таня.
— Надухте ми главата… Запомних го. Да вървим.
Вова се настани в багажника, а аз казах:
— Отиваме да се повеселим, Вова.
— Какво? — измърмори той.
— Той има двойка по литература. Хайде. Късмет — махна с ръка Таня и затвори вратата. А аз потеглих.
Вилата на Ленчика се оказа една двуетажна дървена постройка, която се издигаше зад дъбова ограда. Дъските й бяха плътно долепени една до друга, тъй че зад тях не се виждаше почти нищо, освен червеният покрив и малко от балкона. Стигнах до дървената порта, красиво обшита с железни ивици, и свирнах два пъти. Изминаха няколко минути. Портата започна да се отваря със скърцане и аз видях Ленчика.
— Да вкарам ли колата? — попитах, след като отворих прозореца.
— Паркирай я до входа — подсмихна се той. — Няма защо колата ти да се набива в очите на хората. — Ленчика изглеждаше изключително доволен.
Стигнах до входа на къщата и излязох от колата, като оставих вратата й отворена. Първо, нямаше да е зле Ленчика да се убеди, че автомобилът е празен, и, второ, така на Вова щеше да му е по-лесно и нямаше да вдига излишен шум.
Чаках пред входната врата, докато той затвори портата, а когато Ленчика дойде при мен, направих крачка към него и казах:
— Не зная какво ми се иска повече — да избягам или да остана.
— Да останеш. Просто искаш да започна да те убеждавам, да те моля и други такива… така ли?
— А ти ще го направиш ли?
— Какво?
— Ще ме убеждаваш ли, ще ме молиш ли и други такива? — засмях се аз.
— Няма — изсумтя той.
— В такъв случай, да не би да съм дошла напразно?
— Ще ти хареса — заяви Ленчика и ме прегърна. Вложих в целувката цялата страст, която можах да изцедя от себе си. А за тази силна страст спомогна и фактът, че в къщата изобщо нямаше никаква охрана. Нито във вид на мутрести и готови на всичко момчета, нито във вид на последни технически достижения. Нямаше абсолютно нищо. Това беше една съвсем обикновена селска къща с висока ограда. И Ленчика бе решил да се срещне тук с мен… Човек можеше да откачи от такъв късмет…
— Покажи ми къщата — помолих, демонстрирайки известно притеснение.
— Няма кой знае какво за гледане — каза той. — Къща като къща. Тук има хубави места за риболов. И аз ги наобикалям.
— Риболов ли? — учудих се. — Не знаех, че си рибар.
— Такъв съм. А ти си моята златна рибка. С колко време разполагаш? — поинтересува се Ленчика?
— Лома ще се прибере в седем, значи в шест трябва да съм си вкъщи.
— Тогава да не си губим времето с глупости — рече той и ме хвана за ръката. Винаги се отнасях с уважение към деловите хора. И наистина нямаше смисъл да протакаме и да се туткаме.