Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Кой е той? — попитах аз. Историята ме развълнува. Таня сложи пред мен два листа и аз бързешком ги разгледах. — Ти да видиш… — казах и се намръщих.
Таня закима с глава.
— Той е братовчед на Душмана, а за тях това е много близко роднинство.
— Къде е този кучи син… как му беше името…
— Алик — махна с ръка Таня. — Те всичките са все Алик…
— И как мислиш, къде е той?
— Крие се някъде. Сега градът е тесен за него.
— А ние ще можем ли да го намерим?
— Че защо да не можем? Нали все някой го крие… а и на света няма чак толкова много места, на които би могъл да се свре. По-важното е колко пари сме готови да вложим в това.
— Да речем, един милион — подсмихнах се аз.
— Е, Лада, за толкова пари и самия дявол ще можем да открием, а не някакъв си кирлив друговерец. Въпросът е дали го искаме жив или… нали разбираш, че с покойник нещата са по-прости. Имам предвид превозването му и други такива…
— Това трябва да го обсъдим с някои хора.
— Ще кажем ли на Лома?
— Не. Мисля, че аз трябва да се срещна с Астахов, а пък там, където има мъж, за Лома винаги има и подозрения, съпругът ми е ревнив… Засега ще почакаме…
— Ще търсим ли момчето?
— Разбира се, само че внимавай ченгетата да не ни изпреварят.
— Не могат, те получават заплати, а ние имаме долари. Ще ги надвием.
— Само да не го изтървем. И още нещо, трябва ми телефонът на Астахов.
— Домашният или служебният?
Погледнах Таня.
— Служебният. Човекът трябва да знае с кого си има работа.
Изчаках три седмици. През това време Астахов се върна на работа. Жена му се чувстваше добре, положението на дъщеря му беше по-лошо. Предстоеше й още една сложна операция, след която можеше да остане инвалид за цял живот. Криеха от майката на момичето истината, тъй като се страхуваха, че тя няма да преживее този стрес. Разбира се, беше грях да се радваш на чуждата мъка, но за нас нещата се нареждаха по възможно най-добрия начин.
Обадих се в десет часа сутринта. Чух въпросителното „да“ и се поинтересувах:
— Може ли да разговарям със Станислав Фьодорович? — Свързаха ме с началника.
— Слушам — каза той.
— Здравейте, Станислав Фьодорович. — Поех си дъх, закривайки мембраната с ръка. — Бих искала да се срещна с вас и да си поговорим. Става дума за вашата дъщеря.
— За дъщеря ми ли? — попита той след кратка пауза с известно недоверие.
— Да. Бих искала да обсъдя с вас някои неща.
— Коя сте вие?
— Името ми не ви говори нищо. Какво ще кажете да го направим утре? Например в дванадесет часа на кръстовището до увеселителния парк? — Той замълча, а аз добавих: — Значи утре в дванадесет часа ви чакам. — И затворих слушалката. Ако ни провървеше и той се съгласеше…
Извиках Костя, за да обсъдим ситуацията. Не се боях, че ще вляза в капан, и нищо не рискувах. В единадесет и половина потеглихме едновременно от различни точки на града с четири коли: Костя, Таня и Вова трябваше да проверят дали нямам „опашка“.
Застанах на няколко метра от кръстовището. Астахов се появи с „Волга“-та си точно в дванадесет часа. Тъкмо се канех да му мигна с фаровете, когато той затвори вратата на колата си и тръгна към мен. Значи не си беше губил времето напразно. Мъжът отвори вратата на моята кола.
— Здравейте, Станислав Фьодорович — казах аз. — Заповядайте, седнете.
— Здравейте, Лада Юриевна. — Аз се усмихнах, той се подхилна и отбеляза: — Обадихте ми се от дома си, значи сте искали да зная с кого си имам работа.
— Естествено — съгласих се аз. — Така е по-лесно да се разговаря. Нали нямате нищо против малко да се поразходим?
— Нямам.
Завих към езерото, изминах още няколко метра и спрях почти до самата вода.