Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Нали сама казваш, че нещата се нареждат страхотно. Трябва да гледаме в бъдещето.
— Ленчика ли имаш предвид? — попита с тежка въздишка Таня и се натъжи.
— Ленчика — кимнах аз.
— Лада, страх ме е… Защо да не изчакаме малко? Ленчика е жесток човек, опасно е да го закачаме. С него си живеем в мир и дружба и всичко сме си поделили. Защо трябва да си търсим белята?
— Истински опасен е единствено самият той.
— Може би. Само че не виждам как ще уредим тази работа. С килър ли? И дали Лома ще се съгласи?
— Той няма защо да знае това. Ще свършим работата, а пък нека сетне Лома да се досеща.
— Ще свършим работата — повтори иронично Таня. — Лесно е да се каже… Вова ли ще изпратим? Само че той не може да си мери силите с Ленчика. Онзи ходи навсякъде с охрана и изобщо е умен човек…
— И ние не сме глупачки.
— Опасно е да привличаме страничен човек, а никой от нашите не става за тази работа.
— Глупости. Твоят Вова ще я свърши.
Таня чак подскокна.
— Лада, самозабравяш се, губиш представа… Вова… може само да препречва пътя с камиони на разни пияни боклуци или да стреля по приятелите си в упор… И то под моето мъдро ръководство…
— Ами ако Ленчика бъде без охрана, че и без гащи, твоят Вова ще може ли да се справи?
Таня постоя малко с отворена уста и възкликна:
— Шегуваш ли се?
— Бял ден да не видя…
— Ладенце, хубавице моя, кога успя да го омотаеш?
— Отдавна. Ще трябва да се видим с него и да пробудим спомените в душата му. Заеми се с това, избери къде и кога и направи така, че всичко да стане съвсем случайно.
— Ще го направя, радост моя — изчурулика Таня и тутакси се обиди: — Защо не си ми казала досега?
— Пазех го за черни дни. Ти си дръзка жена и отдавна щеше да му изпееш песента, а още не му беше дошло времето. А сега моментът настъпи. Ще тръшнем Ленчика — и ето ти я и Империята.
— Това ще ни създаде доста грижи — поклати глава Таня. — Ще плъзнат разни младоци, защото природата не търпи празно място, а пък те са страшно чевръсти…
— Направи досие на най-опасните. Докато Ленчика е жив, трябва да научим кои са всички възможни претенденти за мястото му. А когато му изпеем песента, ще изпратим стрелците и ще ги натръшкаме всичките наведнъж. Желателно е това да стане за час. За да не могат да се съвземат.
— Майко мила! — каза Таня и се прекръсти. — Започваме нещо ужасно, Лада.
— Нищо, ще се справим. Нашата грижа е Ленчика, а пък Лома ще се справи с останалите. Ти трябва да си готова с всичко — с адресите, с местонахождението им в нужния момент и други такива…
— Не ме учи. Разбрах…
— Прекрасно. Схватката за трона винаги е кървава. Наближаваме финала.
— Ще кажем ли на Костя?
— Не. Ленчика е само наш проблем — твой, мой и на Вова. Е? — подсмихнах се аз.
Таня се почеса по носа, изсмя се и отвърна:
— Решено.
Срещнахме се с Ленчика в едно казино. Той беше с дама, а аз — с мъжа си. Мъжете си стиснаха ръцете и си зададоха един другиму въпроса „Как си?“. Никой от тях не се канеше сериозно да отговаря на тази глупост, затова и двамата отбиха номера с по едно „Добре“. Дамата на Ленчика беше доста смотана, а в сравнение с мен изобщо на нищо не приличаше, затова се задържах до нея. Тя беше спечелила на рулетка и глупаво се радваше. Аз пък изгубих с блуждаеща усмивка. Лома се усмихваше победоносно, докато ни сравняваше, и скоро Ленчика започна да се ядосва. И имаше защо. Гаджето му ставаше най-много за сервитьорка, макар да беше по-висока от мен с половин глава и поне с пет години по-млада. От време на време му хвърлях по едно око и го възнаграждавах с по някой по-особен поглед. В един момент приятелката му зяпна с уста от радост, че е спечелила някаква дребна сума. И стана още по-смешна. Но на Ленчика не му беше до смях. Виждаше се, че много му се иска да я удуши. Какво пък, човек трябва да си избира гаджетата много по-грижливо.
Издебнах момента, когато Лома отиде да вземе пиене, а прелестната дама продължаваше да се върти покрай рулетката, отидох при Ленчика и му се усмихнах предизвикателно.
— Страхотно изглеждаш — каза той с известна тъга и между другото добави: — Отдавна не сме се виждали…
— Все не успяваме… — На това място се усмихнах още по-широко и помолих, понижавайки глас: — Престани да ме гледаш така. Мъжът ми е ревнив.