Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Помещението вече се беше поопразнило. Свещите бяха почти догорели, уморените слуги разчистваха блюда и халби и само няколко маси оставаха все още заети. Тя все още се държеше, макар бойните й другари да клюмаха отпуснати в столовете си, а когато най-сетне стана, олюля се за миг и се запъти към Галар — едва тогава той разбра, че я е чакал. И че тя го е знаела.
— Как е куражът ти, Галар Барас? — Алкохолът замаза думите й по начин, който той помнеше много добре.
Настани се на стола, на който допреди малко седеше Келарас. Изпружи крака — зацапаните й с кал ботуши опряха десния му глезен, после сплете пръсти в скута си и го изгледа със зачервените си очи.
— От юга ли идваш? — попита той.
— Откъде другаде? Патрулиране по Форулканската граница.
— Някакви неприятности?
Тя поклати глава.
— Кротко е. Не като едно време. Но пък нищо не е като едно време, нали? Освен това е далече.
— Всички вече сме далече, да.
— Нали? Виж съпруга ми — можеше ли да е стигнал по-далече, отколкото е сега? Блещукаща съдба, сезонни фортове, командва разни откачалки. А би трябвало да е истинска служба на кралството, нали? Нали?
Той я изгледа мълчаливо, после каза:
— Голяма отговорност е.
Изведнъж тя се изсмя и откъсна погледа си от неговия. Дясната й ръка забарабани по масата, после застина.
— Всички заобикаляме пограничните земи, сякаш изпробваме границите си.
— Не всички — отвърна той.
Тя го погледна за миг, после отново извърна очи.
— Ти си парий в Цитаделата. Смятат те за нагъл и пренебрежителен, но това не си ти, Галар. Никога не си бил такъв.
— Изглежда, имам малко общо с обитателите на Цитаделата.
— Избрахме те точно по тази причина.
Той се замисли над това и въздъхна.
Тя се наведе към него.
— Не беше наказание, Галар. Изобщо не беше.
Но беше и той го знаеше.
— Би могъл поне да вземеш жрица в леглото си, да ти кажа. Остави целомъдрените да зяпат в стените в манастирите си. Хората не ни харесват така. Ние сме войници и си имаме своите войнишки желания.
— А ти добре ли утоляваш своите напоследък, Торас?
Както обикновено, хапливостта му не й подейства.
— Даже много добре — отвърна му и отново се отпусна назад. — Сигурно не би могъл да го разбереш, но тъкмо увереността ми, че съпругът ми ми остава верен, ме тласка да правя каквото правя.
— Права си — изобщо не го разбирам.
— Не съм му равна. Никога не съм се надявала да му стана равна, от самото начало. Вървях в сянката му, винаги. Не се живее леко с такова нещо, не и ден след ден.
— Никаква сянка няма, Торас. Никой не е гледал на теб като на по-низша от него — командваш легиона Хуст, в името на Бездната!
— Това няма нищо общо с военен ранг, нито с постижения.
— Тогава с какво?
Но тя поклати глава.
— Липсваше ми, Галар.
Всичко това — без да го погледне в очите. Нямаше представа дали другите ги наблюдават и дали се опитват да чуят разговора им. Едва ли. Слугите бяха донесли рогозки и ги разстилаха на пода. Някой запя с пиянски глас, забравил думите на песента, и отекна смях. Пушекът бе надвиснал тежко във въздуха и пареше очите му. Галар сви рамене.
— Какво да се направи тогава?
Тя стана и го плесна по рамото.
— Върви си в стаята. Късно е.
— А ти?
Тя се усмихна и го заобиколи.
— В това е цялата работа с куража, нали?
Върна се на предишното си място, напълни халбата си и той разбра, че няма да прекара тази нощ сам. Щом стана и се запъти към изхода, помисли за стаята си в Цитаделата и за тясното легло, което никога нямаше да сподели с жрица. А след това помисли за Калат Хустаин, лежащ сега на нара в някой северен форт. Двама мъже, които живееха в самота, защото беше в нрава им да я избират: да остават сами, щом я няма любовта.
А жената, която тези двама мъже споделяха, не разбираше нищо.
През последните три дни на Кадаспала му бе спестена компанията на Хун Раал и Оссерк. Дори не ги беше видял, когато заминаха, а Урусандер така и не бе споменал накъде са тръгнали, нито защо. Това го задоволяваше, тъй като му позволяваше да работи над портрета, без да се налага да търпи невежествен коментар, непоискан съвет или глупави разговори на вечеря. Насаме Урусандер беше друг човек и споровете им по всевъзможни теми се бяха оказали умерено забавни, почти разведряващи, дотолкова, че Кадаспала бе започнал да очаква с нетърпение да седнат на масата в края на деня.
Все пак положението го безпокоеше. Работата го правеше нетърпелив, раздразнителен и неудовлетворен. В края на всеки сеанс се мъчеше да се задържи да не рухне от умора и вместо да се отдаде с усърдие на почистването на четките, спираше и умът му проследяваше линиите на скиците с въглен, с които непрекъснато сравняваше, за да прецени образа на статива — не му се налагаше всъщност да поглежда скиците, толкова бурно бяха прогорили те ума му. Лицето на Урусандер го терзаеше като лицето на всеки, когото рисуваше, но този път усещането бе някак по-различно.