Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
От север идваше отряд конници.
Появата им го изненада. Виждаше, че са тайсти, с броня, но гологлави — шлемовете им бяха окачени на седлата им.
Единственото относително близко селище беше твърдината Седис, поне на три дни път на северозапад, а тези ездачи трябваше да са прекосили Млад Дорсан Рил, трудна задача по всяко време на годината, след като щеше да е по-просто да останат на пътя от другата страна на реката, който щеше да ги преведе покрай дома Дракони и оттам до Карканас. Нямаше причина за такова рисковано прехвърляне, след като на юг имаше здрави мостове.
Крил се помъчи да си спомни кой се бе настанил в твърдината Седис. Крепостта беше вдигната в края на войната срещу джелеките и там бе настанен постоянен гарнизон, откакто победените джелеки бяха помислили да подновят набезите си — все едно че войната изобщо не я беше имало.
Ездачите се приближаваха, но без да бързат. И двайсетина пешаци.
Той се поколеба за миг, после препусна към тях. Когато се приближи, видя, че вървящите пеш са деца, и още по-изненадващото — бяха джелеки.
Не видя обаче вериги, с които да са оковани като пленници, а всяко дете беше изгърбено под тежестта на кожена торба, сигурно с вещи.
Конниците бяха четирима редовни войници, плюс сержант и капитан в челото на отряда. Капитанът огледа Крил напрегнато, все едно търсеше нещо определено, и след като явно не го намери, видимо се отпусна, вдигна ръка на хората си да спрат и каза:
— Надалече пътувате. Да не би да носите съобщение до твърдина Седис?
Крил поклати глава.
— Не, сър. За това щях да съм от другата страна на реката.
— Какво кара тогава един млад благородник да се скита из тези хълмове?
Капитанът, изглежда, бе решил да пренебрегне това, че всички са на погрешната страна на реката.
Крил сви рамене.
— Аз съм Крил Дурав, заложник при…
— Дома Инис. Ще сгреша ли, ако предположа, че сте избягали от трескавите приготовления за сватбено тържество?
— Моля?
Мъжът се засмя.
— Аз съм капитан Скара Бандарис, Крил. Пътувам на юг по два повода. — Махна към джелекските деца. — Първо, за да разбера какво да правя с първата група заложници. А мислехме, че по-скоро ще се изправим пред нова война, отколкото джелеките да предадат и едно свое дете за заложник. Представи си изненадата ни.
— А другата причина, сър?
— Да присъствам на церемонията, разбира се. Толкова се радвам да науча, че Андарист е на самия връх на брачното щастие. Е, би ли ни придружил до дома Инис? Ще ми се да чуя за хубавата дъщеря на Джаен, с която си расъл през всичките тези години.
Крил знаеше името на Скара Бандарис, офицер, който се беше отличил във войните. Не знаеше обаче, че е назначен в Седис.
— Като заложник при дом Инис, сър, за мен би било чест да ви придружа. Достатъчно се задържах в тази пустош. — Обърна коня си, щом капитанът махна на отряда отново да поеме напред.
Скара Бандарис подкара до него.
— На твое място, Крил Дурав, като нищо можеше да потърся някоя празна пещера при отшелниците по северните скали. Млада жена, която скоро ще се венчае — която си познавал от толкова дълго… е, сбърках ли за мотивите ти?
— Моите мотиви ли, сър?
— Навън сред пущинаците, сам и в блажен мир… напуснал си дома от доста дни, бих се обзаложил.
Крил въздъхна.
— Вярно предположихте, сър.
— Тогава няма да говоря повече за наранени сърца. Нито ще те измъчвам с въпроси за Енесдия. Кажи ми, видя ли някоя еккала?
— Нито една жива, сър — отвърна Крил и хвърли поглед назад към децата джелеки.
Скара Бандарис изсумтя:
— По-добре на два крака, отколкото на четири, уверявам те.
— Сър?
— Двайсет и пет кутрета, Крил, които никоя каишка не може да удържи. Ще отгледаме вълци сред тия.
— Не съвсем вълци, както съм чувал…
— Добре, хрътки тогава. Тази традиция с взимане на заложници, толкова почитана и ненакърнима, като нищо може да се обърне и да ни захапе.
Крил го изгледа.
Скара Бандарис избухна в смях и Крил също се насили да се усмихне.
Може би, прецени след малко, предвид шегите на войниците зад тях, нуждата му от самота бе приключила.
— Къде е той?!
Викът накара слугините да се свият уплашено, подробност, която донесе диво задоволство на Енесдия, макар и само за миг.
— Как смее да избяга? И татко не прави нищо!? Нима сме престанали да тачим древната традиция за заложниците, че да го остави така да изчезне в пущинаците като някое полудиво псе? — Редицата безизразни лица, които я гледаха, вбеси Енесдия само още повече. Тя изсъска и излезе от стаята, а слугите заситниха плахо след нея. Едно махване с ръка и всички спряха. — Оставете ме на мира, всички.