Ковачница на мрак

В очите на Крил този триумф изглеждаше мъчително кух. Древната традиция на ловуване беше ценена високо като стандарт за добродетел, обагрен с цветовете на кураж, търпение и умение. Беше също тъй ръка върху туптящото сърце на земята, макар и тази ръка да беше лепкава от кръв. Предизвикателства и надпревара на умове между тайст и всичко живо — докато истината беше, че рядко се оказваше надпревара. Ловът за храна несъмнено бе нужен инстинкт, но от практичните нужди се бяха породили други, различни форми и подобни занимания бяха започнали да означават нещо повече от някога. Сега, след като необходимостта вече не съществуваше, на лова се гледаше като на ритуал на преход.

За Крил бе любопитно, че толкова много мъже и жени, и то вече на години, все още намират за нужно да повтарят тези ритуали на преход, сякаш емоционално застинали в прехода от дете към възрастен. Добре разбираше възбудата на гонитбата, сладкото напрежение на дебненето, но за него това не бяха причините за лова, докато за мнозина, които познаваше, се бяха превърнали точно в това.

„Дали ловуваме, за да се упражняваме за война? Кръвта, угасващите очи на убития… ужасната ни възхита от страданието? В що за зла сърцевина бъркаме в такива моменти? Защо вкусът не е непоносимо горчив?“

Не беше видял никаква следа от жива еккала, а беше яздил далече от дома Инис, далече от Джаен и възбудената му дъщеря, далече от света на сватби, заложничества и вечно растящите напрежения между знатните и все пак, дори тук, на открито, сред тези хълмове под това огромно небе, расата му го бе намерила с трофеите си на смърт.

Преди години, когато все още бе достатъчно млад, за да мечтае, си бе представял как тръгва на път, за да открие нов свят, място без тайсти, без цивилизация, място, където да може да живее сам и необременен… не, може би не сам: виждаше и нея до себе си, спътничка във великото му приключение. Онзи свят имаше вкуса на минало, но минало, каквото никое око на тайст не бе видяло, което го правеше невинен. И той мислеше за себе си като за плячка, а не като за хищник, все едно сменяше кожата си на нагъл убиец и с това идваше възбудата на страха.

В мигове на слабост все още копнееше за онова място, където рисковете на свободата бяха ясни и понятни, и когато излизаше да язди извън имението, както бе направил този път, изчезвайки в дивото, доколкото бе останало, се улавяше, че търси… не еккала или тяхна диря; нито вълци на хоризонта или в долините; нито зайците и ястребите, а минало, което знаеше, че е завинаги изгубено. Още по-лошо, беше минало, на което той и народът му не принадлежаха, тъй че не можеше никога да го познае.

Беше обучен за война точно както бе научен да ловува и как да убива, и тези умения бяха смятани за необходими в подготовката му за пълнолетие. Колко тъжно беше това?

Ушите на коня му трепнаха и щръкнаха. Крил се надигна на стремената и се загледа натам, накъдето се бяха насочили.