Ковачница на мрак

Баща й се обърна към нея.

— Скъпа — каза й и я хвана за ръката. — Светът се променя и това наистина е много плашещо…

— Не съм уплашена.

— Е, тогава „смущаващо“ е може би по-доброто определение.

— Той просто… Ние израснахме заедно. Това е всичко.

— Едва ли той го вижда така. Ти направи своя избор, Енесдия, и пътят пред теб вече е сигурен, а мъжът, който ще върви до теб, те очаква. Време е и Крил да намери своето бъдеще.

— Какво ще направи? Говорил ли е с теб? Нищо не ми е казал — вече нищо не ми казва. Сякаш не ме харесва вече.

Тръгнаха към къщата и Джаен избра един страничен вход, тесен проход към вътрешна градина.

— Чувствата му към теб остават непроменени, но също както ти пое в нова посока — извън тази къща, — трябва да го направи и Крил. Той ще се върне при семейството си и там ще се реши бъдещето му.

— Всички Дурав са войници. Крил има само един брат останал жив. Войните почти унищожиха фамилията им. Ще хване меча. Ще тръгне по стъпките на Спинок. Такава загуба!

— Не сме вече във война, Енесдия. Рисковете не са каквито бяха някога и за това можем да сме само благодарни. Но пък най-младите родени в благородни фамилии все така нямат голям избор и днес.

Стояха в градината до изкуственото езерце. Плодните дръвчета покрай две от вътрешните стени се бяха огънали от тежките зрели плодове — пурпурни сфери, приличащи на прашно стъкло. Енесдия си помисли, че ако някой падне, ще се пръсне със звън.

— Не помислих, татко. Проявих егоизъм. Разделяме се и ще е трудно и за двама ни.

— Несъмнено.

Тя го погледна.

— А за теб дори ще е още по-лошо — не е ли Крил синът, когото така и нямаше? Тази къща ще изглежда толкова… празна.

Джаен се усмихна.

— Един стар мъж цени спокойствието и тишината.

— О? Значи нямаш търпение да се отървеш от нас?

— Ето, че позна.

— Е, да не мисля за чувствата ти повече тогава.

— Именно. Сега се върни при слугините си, да не направят някоя пакост.

— Могат да изчакат — искам да поостана малко тук. Трябва да помисля.

Усмихнат, баща й напусна градината.

„Бих могла да помоля Андарист да предложи служба на Крил. В стражата на Цитаделата. Това ще е моят подарък за Крил. Подарък, за който никога няма да разбере. Андарист ще му е командир — или може би Аномандър? Все едно. Би могъл да се издигне много.“

Отиде до най-близкото дърво, пресегна се и хвана една от пурпурните сфери. Мек, зрял. Откъсна го. „Видя ли? Никакъв риск да се счупи. Нищо такова изобщо.“ Усети как нещо покапа по ръката й. Колкото и внимателна да беше, кората се беше пукнала.

„О, ето, че се оцапах!“

Ядосана, Енесдия хвърли плода в езерцето и плясъкът отекна из градината.

Служба за Крил. Трябваше много да се потруди, за да скрие намеренията си — той сякаш виждаше направо в душата й.

„Добре е, че е излязъл.“