Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
След малко жената потупа пияния по рамото, подмина го и тръгна към една маса, където приятелите й вече се настаняваха.
Келарас спря един младеж и попита:
— Коя е онази жена? Офицерът?
— Торас Редоун, сър, командир на легиона Хуст.
— О, да. Благодаря.
Сигурен беше, че я е виждал и преди, но отдалече — на бойно поле и, разбира се, с шлем и бойно снаряжение. Не беше от присъстващите на официални събития в Цитаделата, предпочиташе да остава с легиона си. Разправяха, че дошла да коленичи пред Майка Тъма в оцапани от пот кожени дрехи, с прах на лицето — беше смятал, че тази приказка е измислена, но вече не беше толкова сигурен.
Сега Торас Редоун седеше с войниците си с халба в ръка и въпреки всичката нечистотия по нея от тежкия път той видя, че е красива, макар и по някакъв разпуснат начин. И когато видя как пресуши халбата и взе нова, не се изненада.
Помисли дали да й изрази почитанията си, но реши, че не е моментът за това, тъй че продължи към Галар Барас.
— Изглеждаш притеснен, капитане — каза Галар, щом се приближи.
„Не и наполовина колкото теб, приятел.“
— Току-що дойдох от аудиенцията с вашия лорд.
— А той говори ли ти за детство?
— Да, макар да признавам, че не мога да го проумея.
— А другият въпрос?
— Господарят ми ще е изключително доволен. Виждам, че нямаш пиене. Лично аз се чувствам достатъчно храбър да щурмувам строя на халбите с ейл…
— Не и аз, капитане. Не понасям ейл. Виждам, че си изненадан — кой ветеран не може да пие, чудиш се? Ами, ще ти отговоря: трезвият.
— Това пречи ли ти да се включиш в празненствата? Виждам, че стоиш настрана, като отхвърлен. Хайде, ела да си намерим място да седнем.
Галар се усмихна вяло, с нотка на тъга в очите.
— Щом настояваш.
Отидоха до една маса близо до слугинския вход, отрупана с празни халби, и щом седнаха, Келарас попита:
— Е, можеш ли да ми обясниш тази мания на вашия лорд да се превръща отново в дете?
Галар Барас сякаш се поколеба, а след това избута халбите настрани и се наведе към него.
— Това ни безпокои всички, капитане…
— Наричай ме Келарас, моля те.
— Добре, Келарас. Нещо измъчва Хенаралд, поне в ума му. Твърди, че губи спомените си, не за далечно време, а за току-що миналия ден, или за току-що миналото утро дори. Но ние не го виждаме, поне засега. Има една болест, която поразява ковачите. Някои вярват, че е от изпаренията в ковачницата, от парата от закаляването или от стопените капки руда, които изгарят кожата. Наричат я Загубата на желязо…
— Чувал съм за това — отвърна Келарас. — Но казвам ти, срещнах се с вашия лорд и не видях нищо, което да е поразило разума му. По-скоро говори с абстракции, на езика на поетите. Когато темата изисква точност, умът му бързо се изостря. Това изисква гъвкавост, определена острота на ума.
Галар Барас сви рамене.
— Никакви тайни не разкривам, Келарас. Слухът отдавна се носи — нашият лорд се чувства измъчен, а остротата на разума му, която така уверено описваш, за него е доказателство за войната, която води със самия себе си, с провалите, които усеща, че го сломяват. Удря с точност, за да надвие замъгляването на спомените.
— Отначало помислих, че се страхува от това връщане към детството — каза намръщено Келарас. — Но започвам да подозирам, че той ще го посрещне радушно, ако то дойде. Освобождаване от всички напрежения в света на възрастните.
— Напълно е възможно да си прав — призна Галар. — Ще докладваш ли на господаря си за този проблем?
— Той обеща на Аномандър меч. Загубил ли е уменията си?
— Не, нищо такова не сме видели.
— Тогава страховете на лорд Хенаралд за собственото му здраве нямат никакво отношение към поръчката.
— Благодаря ти, Келарас.
Келарас махна небрежно с ръка.
— Освен това бих могъл да ти кажа вероятния отговор на господаря ми, в случай че чуе за твърденията на лорда ви.
— О, и какво би казал той?
— Предполагам, че би кимнал много замислено, а после ще каже: „Много има да се каже за едно връщане в детството.“
След малко Галар се усмихна и този път в усмивката му нямаше тъга.
Келарас изпи доста ейл и разговорът им бе приятен, което до голяма степен потуши смута в душата на Галар Барас, но когато капитанът най-сетне стана, провлече няколкото думи за довиждане и се запъти с олюляване към изхода, Галар отново остана сам, безпомощен да надвие болката, причинена от това да види Торас Редоун.