Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Забеляза, че баща му го гледа. След малко Драконъс се приближи и каза:
— Трябваше да те предупредя за ейла на Тел Акаи.
Аратан сви рамене.
— А ти едва се беше съвзел от сътресението — продължи баща му. — Затова те удари като приспивателно. Съжалявам, Аратан, че пропусна повечето от тази толкова приятна вечер. — Помълча, после добави: — Твърде малко такива си имал.
— Той те нарече свой приятел — отрони Аратан почти обвиняващо.
Очите на баща му станаха студени.
— Той нарича всички „приятели“, Аратан. Не мисли повече за това.
Аратан го изгледа сърдито, а баща му се обърна и се отдалечи.
От едно самотно залиняло дърво се понесе утринният зов на птица и Аратан се обърна натам, но не можа да я види сред кривите клони и унилите листа.
„Крие се, а е свободна.
Свободна да отлети от всичко това.“
Минаха през реката и навлязоха в Пустошта Барет. Вървяха по равна земя под ясно небе и Аратан си спомни уроците на Сагандер за смъртта на голямо вътрешно море.
Докато яздеше, мислеше за вода и свобода.
И за затвори.
На запад беше земята на азатанаите, където обитаваха закрилници, които не закриляха нищо, и всезнаещи мъдреци, които никога не говореха, а Тел Акаи слизаха от планините, за да споделят пиянски нощи, които на другия ден никой не помнеше. Беше свят на загадки и той скоро щеше да го види лично. С тази мисъл се почувства лек на седлото, сякаш всеки миг щеше да се превърне в птица, да разпери криле и да подири някое залиняло дърво.
Но в морето напред нямаше дървета, а голите брегове с избелелите им камъчета обграждаха езера от трева и нищо повече.
Нямаше за какво да намушка баща си в гърба — широкия гръб точно пред него, гърба под протритото наметало. Никой никога нямаше да го употреби като нож.
Гризин Фарл му беше казал: майка му все още бе жива. Жива, изтерзана от скръб, което означаваше, че все още го обича. Щеше да я намери и да я отвлече.
В свят на загадки има много места за криене.
„За нас двамата.
И ще се обичаме един друг. И от тази любов ще има мир.“
Втора част
Самотата на този огън
6.
Очите на Хуст Хенаралд бяха съсредоточени и мрачни, сякаш претегляше думите, които се канеше да изрече, за да прецени дали ще впият дълбоко ноктите си в човека, седящ насреща му, или просто ще се хлъзнат покрай него. Слабата светлина очертаваше хлътнините на бузите му и под изпъкналите кости над тесния клюнест нос тези остри очи сякаш се бяха отдръпнали дълбоко в сенчестите си кухини — и в същото време оставаха пронизващи и напрегнати.
— Един ден — каза той с глас, загрубял от годините в ковачницата, сред горчивия дим и лютата пара, — ще бъда отново дете.
Бавно се отпусна назад, по-далеч от светлината на маслената лампа на масата, и заприлича на Келарас по-скоро на призрачно привидение, отколкото на смъртен мъж.
Извън тази нагорещена зала огромните механизми на меховете тътнеха като неуморно сърце и ехото разтърсваше всеки камък на Великия дом. Звукът никога не заглъхваше — през всичките дни и нощи, откакто беше гост на господаря на Ковачница Хуст, Келарас беше усещал този несекващ барабанен ритъм, биещ с пулса на земя и камък, на огън и дим.
Това, започнал бе да вярва той, беше място на първични тайни, където истини кипяха сред вихрещия се зной, сред грохота на отровната буря на сътворение и разрушение, кънтяща неспирно от всички страни. А този мъж, който най-сетне го бе удостоил с честта да го приеме, седеше сега срещу него в стол с висок гръб, загърнат в сенки — и господар, и съдник, и властник, и мъдрец — и първите думи, които бе изрекъл, бяха… нелепост.
Хенаралд може и да се беше усмихнал в този момент, но беше трудно да се види в сумрака.
— Един ден отново ще бъда дете. Изваяни от мен играчки ще подскачат и танцуват от ума ми по камък, който ще издигна като планини. През треви ще възвестя лесове. Твърде дълго бях затворен в този свят на мерки, пропорции и мащаб. Твърде дълго съм познавал и разбирал границите на възможното, тъй жестоки в отхвърлянето на всичко въобразимо. По този начин, приятелю, всички ние, всеки от нас е не един, а два живота, вечно вкопчени в смъртен двубой, и от всичко, което попадне в ръката ни, правим оръжие.
Келарас бавно посегна към бокала с риктал на масата. Спиртът бе като огън в гърлото му — но пък бе единственият алкохол, който лордът претендираше, че пие. Първата глътка вече замайваше ума му.