Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Така ли щеше да свърши всичко? На задната седалка на кола? В един миг си пиех кафето в закусвалня за понички и се опитвах да намеря съпругата и дъщеря си, а в следващия гледах в дулото на пистолета на непознат и се питах дали последните думи, които ще чуя, ще бъдат: „Те искат да бъдат… близо до теб“.
Джипът зави няколко пъти, мина по някакви железопътни релси и после като че ли започна бавно да се спуска по лек склон, сякаш се отправи към брега на пролива.
После намали, рязко свърна надясно, блъсна се в бордюр и спря. Погледнах през стъклото и видях предимно небе, но и част от къща. Шофьорът угаси двигателя и чух крясъци на чайки.
Плешивият ме погледна.
— Искам да се държиш добре. Ще слезем от колата, ще се качим по няколко стъпала и ще влезем в къща. Ако се опиташ да избягаш, да извикаш за помощ или да направиш някоя друга глупост, ще ти причиня болка. Ясно ли е?
— Да — отвърнах аз.
Русокосият и шофьорът вече бяха навън. Плешивият отвори вратата и слезе. Повдигнах се на седалката и после се измъкнах от джипа.
Бяхме спрели на алея между две къщи на плажа. Предположих, че се намираме на Ийст Бродуей. Къщите бяха разположени близо една до друга. Погледнах на юг и видях плажа, а отвъд него пролива Лонг Айланд. А когато съзрях Чарлс Айланд, вече бях убеден къде съм.
Плешивият ми направи знак да се кача на втория етаж по стъпалата от едната страна на боядисана в бледожълто къща. Първият етаж представляваше гараж. Русият и шофьорът вървяха отпред, сетне бях аз и най-отзад плешивият. На стъпалата имаше пясък, който скърцаше под обувките ни.
Стигнахме до втория етаж. Шофьорът отвори мрежеста врата и останалите минаха пред него. Влязохме в голяма стая с плъзгащи се остъклени врати, които гледаха към водата, и с веранда, извисяваща се над плажа. В помещението имаше няколко стола, канапе и лавици, отрупани с романи с меки корици, а по-навътре — маса и кухня покрай дългата стена отсреща.
Едър и як мъж стоеше до печката с гръб към мен и държеше тиган в едната си ръка и лопатка в другата.
— Ето го — каза блондинът.
Мъжът кимна, без да пророни дума.
— Ще бъдем в джипа — рече плешивият и направи знак на русия и шофьора да го последват. Тримата се изнизаха и чух, че слизат по стълбите.
Стоях в средата на стаята. Обикновено бих се обърнал да се насладя на гледката през остъклените врати и дори бих излязъл на верандата да подишам морски въздух, но не го сторих и се втренчих в гърба на мъжа.
— Искаш ли яйца? — попита той.
— Не, благодаря.
— Няма проблем. Пържени, бъркани, рохки, каквито и да са.
— Не, но все пак благодаря.
— Ставам късно и понякога е почти обяд, когато правя закуска. — Той протегна ръка към бюфета, извади чиния, сипа бърканите яйца, добави наденичка, която сигурно беше изпържил преди това, и накрая взе вилица и нож за пържоли.
Обърна се, приближи се до масата, издърпа стол и седна.
Беше горе-долу на моите години, макар че изглеждаше по-зле. Лицето му бе сипаничаво, имаше дълъг два-три сантиметра белег над дясното око и някога черната чу коса вече беше прошарена. Носеше черна тениска, пъхната в черни джинси, и видях долната част на татуировка на дясната му ръка, но не достатъчно, за да разбера какво изобразява. Коремът му опъваше фланелката и той изпъшка, докато сядаше.
Посочи ми стола срещу себе си. Приближих се предпазливо и седнах. Той обърна бутилка кетчуп и обилно поля яйцата и наденичката в чинията си. Пред него имаше голяма чаша кафе и докато посягаше към нея, той попита:
— Кафе?
— Не. Преди малко пих в закусвалнята за понички.
— Онази до сервиза ли?
— Да.
— Не го правят много хубаво там.
— Не. Изхвърлих половината.
— Познавам ли те? — попита той и пъхна залък яйца в устата си.
— Не.
— Но ти разпитваш за мен. Първо в „При Майк“, а после в сервиза ми.
— Да. Нямах намерение да те притеснявам.
— Нямах намерение да те притеснявам — повтори той. Мъжът — вече разбрах, че е Винс Флеминг — заби вилицата в наденичката, взе ножа, наряза я на парчета и сложи едно в устата си. — Ами когато хора, които не познавам, започнат да разпитват за мен, това може да е причина за безпокойство.