Трийсет и пета и други години
- Автор: Рибаков Анатолий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трийсет и пета и други години». Краткое содержание книги:
Обърна се към конвоира:
— Отведете го!
Молчанов координираше работата на всички следствени групи. През ден събираше следователите в кабинета си, всеки докладваше за своите подследствени и затова Шарок беше добре осведомен за общия ход на следствието.
Олберг веднага започнал да дава нужните показания, признал, че по нареждане на Троцки бил изпратен от неговия син Седов в Москва със задача да убие Сталин. Вече били арестувани и докарани в Москва преподавателите и студентите от педагогическия институт в Горки, които подготвяли терористичен акт срещу Сталин на Червения площад по време на манифестация.
Пикел засега не бил дал нужните показания, но по усмивчицата на Молчанов и по кратката му забележка: „Гай и Шанин ще се справят“ Шарок разбра, че и с Пикел всичко ще бъде наред. И наистина, както по-късно научи, началникът на специалния отдел Гай и началникът на транспортния отдел Шанин направо посещавали Пикел в килията, обръщали се към него по име, и той се обръщал към тях така, та те го придумали да даде показания срещу Зиновиев в замяна на живота и свободата му. Независимо от решението на съда, той щял да бъде назначен за началник по строителството някъде в провинцията. Инак, като началник на секретариата на Зиновиев, той със сигурност ще загине.
Пикел в края на краищата се съгласил, но при условие, че ще дава показания само срещу Зиновиев, не познавал или почти не познавал останалите подследствени. И най-важното: Ягода трябвало да потвърди всичко обещано от Гай и Шанин. Ягода приел Пикел, потвърдил обещанията на Гай и Шанин.
Това и много други неща Шарок научи по-късно, научаваше всичко постепенно по хода на следствието на съвещанията при Молчанов, където всички получени показания се съгласуваха, за да няма разминавания: сценарият бе набелязан само в общи линии, той си уточняваше, допълваше и развиваше според натрупаните „признания“.
А засега Шарок само си бе изяснил, че с Олберг вече всичко е наред, че и с Пикел ще се оправят. Нищо не е наред само с неговия подследствен Рейнголд.
След съвещанието Молчанов задържа Вутковски и Шарок, изрази недоволството си: с Олберг се занимава чуждестранният отдел и е постигнал успех, с Пикел — Гай, той също ще постигне успех, а Рейнголд, единственият от „детонаторите“, паднал се на Молчановият, секретно-политическия отдел, не дава показания.
Шарок се напрегна, съсредоточи се, за да обмисли линията на поведението си. Ако Молчанов изрази недоволство от тактиката на разпитите му, ще трябва да се позове на Вутковски — той му продиктува тази тактика. Ще бъде принуден да „продаде“ Вутковски. Ами ако Вутковски отрече, нали не е дал указанието си в пряка форма? Тогава Шарок ще се изложи не само като лош следовател, но и като интригант.
Тревогата на Шарок излезе напразна. Вместо него отговори Вутковски:
— На този стадий от следствието, имам предвид началния стадий, при Рейнголд няма да ни помогне и крайната степен на разпит. Той е агресивен. Трябва да комбинираме. Нека с него се заемат хората на Миронов. Те се занимават със Зиновиев и Каменев, а ние насочваме Рейнголд именно към Каменев. Ако те успеят — добре, ако не — ще се върне при нас, тогава ще решаваме.
Браво, бива си го, помисли си Шарок за Вутковски, добре ще е напълно да се отърват от Рейнголд.
— Ами да — ехидно подхвърли Молчанов, — Зиновиев и Каменев са при Миронов, Смирнов и Мрачковски са при Гай. Транспортният отдел фактически излезе от играта.
Шарок знаеше защо транспортният отдел излезе от играта. За народен комисар по железниците бе назначен Каганович и той още от първия ден започна по свой начин да въвежда ред и дисциплина — непрекъснато разстрелваха железничари, транспортният отдел не успяваше да оформя тези разстрели. Разбира се, главната задача е подготовката на процеса, върху нея трябва да се съсредоточат всички сили, но Ягода се страхуваше да не влезе в конфликт с Каганович.
— И кой остава за нас? — попита Молчанов.
— За нас остават най-трудните — възрази Вутковски, — трябва да обработим неколкостотинте троцкисти от затворите и лагерите, а те никога не са се разкайвали.
И многозначително погледна Молчанов.
Смисълът на този поглед беше ясен: Зиновиев и Каменев вече девет години се разкайват, и от година на година за все по-големи грехове, вече са се плъзнали по тази наклонена плоскост и ще се плъзгат докрай. Щом са поели моралната отговорност за убийството на Киров, ще поемат и наказателната, никой не се съмнява в това, логиката е желязна. Но кадровите троцкисти са непримирими, от година на година все повече се ожесточават, закалили са се в затворите и лагерите, лесно не се предават, няма с какво да ги подмамиш или принудиш… Та ето от такива хора те трябва да подберат най-малко двайсет-трийсет души, да им изтръгнат признание, че са терористи и шпиони, от хора, които дори официално наричат себе си болшевики-ленинци, които не само не се разкайват, но дори не крият възгледите си, открито хулят Сталин, обвиняват го в измяна на Революцията. И нищо не можеш им стори, от нищо не ги е страх, от смъртта не ги е страх, безумци, фанатици…