Град на паднали ангели

— Не и досега — отговори Изабел.

Саймън се замисли за малката Изабел, която е трябвало да пази тайна, да не я споделя с

никого, да я крие от братята си. Знаела е неща за семейството, които те така и не са

разбрали.

— Не е трябвало да те моли такова нещо — каза той, внезапно ядосан. — Не е било честно.

— Може би — отвърна Изабел. — Вярвах, че съм по-специална. Не смятах, че това ще ме

промени. Виждах обаче как братята ми отдават сърцата си и си мислех: „На мен ми е по-

добре така”. Сърцата могат да бъдат разбити. И дори и раните да зараснат, човек никога вече

няма да бъде същият.

— Може би ти е по-добре така — каза Саймън. — И на мен ми е по-добре така.

— За Клеъри ли говориш? — попита Изабел. — Тя е разбила сърцето ти.

— На малки парченца. Ако някой предпочете собствения си брат вместо теб, това може да

ти съсипе самочувствието. Мислех, че ще осъзнае, че с Джейс няма да се получи. Че ще се

откаже и ще се върне при мен. Накрая обаче разбрах, че никога няма да спре да обича

Джейс, независимо дали между тях ще се получи, или не. Разбрах, че ако е с мен, то ще е

само защото не може да има него. Реших, че за мен ще е по-добре да съм сам и сложих точка.

— Не знаех, че си скъсал с нея — каза Изабел. — Предположих, че…

— Че нямам себеуважение? — усмихна се вяло Саймън.

— Мислех, че си още влюбен в Клеъри — каза Изабел, — и не можеш да имаш сериозна

връзка с никого.

— Защото ти избираш мъже, които не могат да имат сериозна връзка — каза Саймън. — И

така не се налага да се обвързваш.

Очите на Изабел блестяха, когато го погледна, но не отвърна нищо.

— Аз те харесвам — каза Саймън. — Винаги съм те харесвал.

Тя пристъпи към него. Стояха близо един до друг в малката стая и той чуваше звука от

дишането й и слабото туптене на сърцето й. Тя миришеше на шампоан и пот, и гардения, и

на кръвта на ловците на сенки.

При мисълта за кръв се сети за Морийн и тялото му се напрегна. Изабел забеляза — как

иначе, тя беше боец и сетивата й бяха настроени да долавят и най-леките движения на

другите — дръпна се и стана сериозна.

— Добре — каза тя. — Е, радвам се, че си поговорихме.

— Изабел…

Но нея вече я нямаше. Саймън влезе след нея в Храма, но тя се движеше бързо. Докато

вратата на малката стая се затвори зад него, тя вече беше прекосила половината зала. Той се

отказа и загледа как изчезва зад двойната врата на Института, знаейки, че не може да я

последва.