Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
— Джейс Херондеил — каза момчето. — Още веднъж дължа спасението си на един Херондейл. Би трябвало да го очаквам.
— Аз не… това не… — Джейс беше прекалено поразен, за да измисли какво да каже. — Това не е възможно. Станеш ли веднъж Мълчалив брат, няма връщане назад. Ти… аз… не разбирам.
Момчето (Закарая, предположи Джеис, макар и не брат Закарая) се усмихна — съкрушително уязвима усмивка, момчешка и мила.
— И аз не съм сигурен, че го разбирам напълно — каза то. — Ала никога не съм бил обикновен Мълчалив брат. Въведоха ме в този живот, защото над мен тегнеше тъмна магия. Само така можех да се спася. — То сведе очи към ръцете си — гладки, момчешки ръце, толкова гладки, колкото бяха ръцете на малцина ловци на сенки. Братята можеха да се бият като воини, ала рядко го правеха. — Оставих всичко, което познавах, и всичко, което обичах. Е, може би не го оставих напълно, ала издигнах стена от стъкло между себе си и предишния си живот. Все още можех да го видя, но не можех да го докосна, не можех да бъда част от него. Започнах да забравям какво е да си обикновен човек.
— Ние не сме обикновени хора.
Закарая вдигна очи.
— О, така си повтаряме, да. Ала през последния век аз внимателно изучавах ловците на сенки и нека ти кажа едно — ние сме повече хора, отколкото мнозина от тях. Когато сърцата ни се разбият, те се пръсват на късчета, които не може да бъдат сглобени лесно. Понякога завиждам на мунданите за тяхната издръжливост.
— На повече от сто години? Струваш ми се достатъчно… издръжлив.
— Мислех, че завинаги ще си остана Мълчалив брат. Ние… те не умират, нали знаеш; просто след много, много години започват да чезнат. Спират да говорят, престават да се движат. Накрая биват погребани живи. Мислех, че същата съдба очаква и мен. Ала когато докоснах раната ти с ръката си с руната, поех небесния огън, които тече във вените ти. той изгори мрака в кръвта ми и аз отново се превърнах в човека, които бях, преди да дам обет. Дори по-рано. Станах такъв, какъвто винаги съм искал да бъда.
— Болеше ли? — дрезгаво попита Джейс.
Закарая изглеждаше озадачен.
— Моля?
— Когато Клеъри ме прониза със Славния, беше… агония. Струваше ми се, че костите ми се стопяват и се превръщат на прах в мен. Непрекъснато си мислех за това, когато се събудих… за болката и дали те е заболяло, когато ме докосна.
Закарая го гледаше учудено.
— Мислил си за мен? За това, дали ме боли?
— Разбира се.
Джейс виждаше отраженията им в прозореца зад Закарая. Закарая беше висок колкото него, но по-слаб и с дългата си черна коса и бледа кожа, изглеждаше като фотографски негатив на Джейс.
— Херондеил. — Думата излезе от устата на Закарая като въздишка, полусмях, полуболка. — Почти бях забравил. Никои друг не прави толкова много от любов, нито изпитва толкова много вина заради това. Не се опитваи да носиш тежестта на всемира върху плещите си, Джейс. Твърде много е дори за един Херондейл.
— Аз не съм светец — отвърна Джейс. — Може би трябва да я понеса.
Закарая поклати глава.
— Знаеш, предполагам, библейския израз: Мене, мене, текел, упарсин?
— "Претеглен си на везните и си бил намерен недостатъчен“?* Да, знам го. Надписът на стената.
* Даниил, 5:25; Даниил, 5:27. Според Стария завет, загадъчни думи, изписани от невидима ръка на стената по време на пир и предвещаващи падането на вавилонското царство. — Бел. прев.
— Египтяните вярвали, че на прага на мъртвите, претеглят сърцето ти на везна и ако то е по-тежко от перце, пътят ти е този към Ада. Небесният огън ни претегля, Джейс Херондеил, досущ като везните на египтяните. Ако у нас има повече зло, отколкото добро, той ще ни унищожи. Аз едва оцелях, също като теб. Разликата е, че мен огънят само докосна, а при теб влезе чак в сърцето. Ти все още го носиш у себе си
— огромен товар, но и огромен дар.
— Ала единственото, което се опитвам да направя, е да се отърва от него…
— Не можеш да се отървеш от това. — Гласът на брат Закарая беше станал много сериозен. — То не е проклятие, от което да се спасиш; а оръжие, което ти е било поверено. Ти си оръжието на Небето. Постарай се да бъдеш достоен.
— Звучиш като Алек — каза Джеис. — И той все говори за отговорност и стойност.
— Алек. Твоят парабатай. Момчето Лайтууд?
— Ти… — Джейс посочи гърлото на Закарая. — Ти също си имал парабатаи. Но руната ти е избледняла.