Град на небесен огън

Сега той последва Енок вън от лечебницата и пое по тесен, бял коридор. Една от вратите, покраи които минаваха, беше отворена и вътре, завързано върху леглото, той зърна гърчещо се тяло и чу писъци и ругатни. Един Мълчалив брат стоеше над мятащия се мъж, облечен в разпокъсани останки от червено боино облекло. Бялата стена зад тях беше оплискана с кръв.

— Амалрик Кригсмесър — каза брат Енок, без да обръща глава. — Един от Помрачените на Себастиан. Както знаеш, опитваме се да развалим магията на Бокала.

Джейс преглътна. Нямаше какво да отговори. Видял бе да извършват ритуала на Пъкления бокал и дълбоко в себе си не вярваше, че магията му може да бъде развалена. Тя създаваше прекалено фундаментална промяна. От друга страна, никога не си беше представял, че един Мълчалив брат би могъл да бъде така човечен, колкото брат Закарая му се струваше откраи време. Затова ли беше така решен да го види? Спомни си как бе отговорил на Клеъри веднъж, когато тя го попитала дали някога е обичал някого достатъчно, че да умре за него: "Двама души. Има спомени, които никое време не може да изтрие. Попитаи приятеля си Магнус Беин, ако не ми вярваш. Вечността не кара загубата да потъне в забвение, просто я прави по-поносима".

Имаше нещо в тези думи, нещо, което говореше за тъга и спомени, каквито Джейс не свързваше с братята. Те присъстваха в живота му, откакто стана на десет години — бледи безмълвни статуи, които носеха изцеление и пазеха таини; които не обичаха, нито желаеха, които не израстваха нито умираха. Те просто бяха. Ала брат Закарая беше различен.

— Пристигнахме. — Брат Енок беше спрял пред една съвсем обикновена бяла врата. Вдигна широката си ръка и почука. Отвътре се разнесе звук, като от дръпнат назад стол, последван от мъжки глас:

— Влез.

Брат Енок отвори вратата и въведе Джейс вътре. Прозорците гледаха на запад и стаята беше огряна от ярка светлина; лъчите на слънцето обливаха стените с блед огън. До един от прозорците стоеше фигура — строен силует, които не беше облечен в одеждите на Братята. Джейс се обърна, за да погледне изненадано брат Енок, но той вече бе излязъл, затваряйки вратата след себе си.

— Къде е брат Закарая? — попита Джейс.

— Тук съм. — Тих глас, мек, мъничко несигурен, като пиано, на което никои не бе свирил от години.

Фигурата се извърна от прозореца и Джейс видя пред себе си момче, едва няколко години по-голямо от него. Тъмна коса; лице с остри, деликатни черти; очи, които изглеждаха едновременно млади и стари. Руните на Братята белязваха високите му скули, а докато момчето се обръщаше, Джейс зърна бледите очертания на избеляла руна от едната страна на гърлото му.

Парабатаи. Също като него. Джейс знаеше и какво точно означава тази избеляла руна — парабатаи, изгубил другата си половина. Джейс почувства как сърцето му се изпълва със съчувствие към брат Закарая, когато си представи себе си, останал без Алек, само с една избеляла руна, която да му напомня как някога е бил свързан с човек, който познаваше и най-доброто, и най-лошото в душата му.