Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
— Къде живее Кой Брикман? — попита Ото.
— На Смоук Трий Лейн. Първата къща вляво, след като минете Ратълснейк Роуд. Двуетажна, дървена, със сини капаци на прозорците. Живее със съпругата си и с двете си дъщери.
— Добри приятели ли са Брайт и Брикман?
— Ами, съдете сами. Когато голямата дъщеря на Брикман се разболя, Хари Брайт отиде в болницата и предложи да й присадят един от неговите бъбреци. Каза ни го лекарят, при когото ходим на профилактични прегледи. Всички се смяха много. Докторите прегледали Хари и му обяснили, че не е особено подходящ за донор. Самият той имал нужда от няколко органа. Например нов черен дроб и може би сърце. Така му казали. И наистина се оказа, че му е необходимо сърце. Мисля, че черният му дроб все още е наред, но едва ли ще е за дълго. Ето какъв човек беше той. Казвам ви, че сте тръгнали по погрешна следа. Ако съм чул онази хавайска китара, трябва да има някакво обяснение.
— Кой Брикман пее ли? — попита Сидни. — Свири ли на някакъв инструмент? А Хари Брайт?
— Не знам. Не съм ги чувал да пеят в участъка. Може би го правят само под душа.
— Между другото — продължи Сидни, — ти каза, че Брикман се грижел за караваната на Брайт. А къде са роднините на Хари?
— Бившата му съпруга живее в един от крайградските клубове в Ранчо Мираж. Омъжена е за богаташ. Шефът Педроса ми каза, че Хари имал дете, което било убито. Загинало при онази самолетна катастрофа в Сан Диего, която стана преди няколко години. Момче.
Сидни Блекпул не чуваше нищо. Разсъждаваше трескаво, но не във връзка с онова, което говореше Джоунс, опитвайки се да отблъсне връхлитащата го паника.
— Попитах, това ли е всичко, сержант? — каза Джоунс. — Мога ли да тръгвам вече?
— Какво има, Сидни? — попита Ото. — Имаш такъв вид, сякаш току-що си опитал от чилито на Джей Едгар.
— Ами… Хрумна ми нещо. Не, нищо особено.
— Е, ако това е всичко — рече Джоунс, — дръжте ме в течение на нещата. Тази история ме безпокои. Направо ми се гади.
— Да… да — каза Сидни, усещайки как челото, устните и мишниците му се изпотяват. — Да… Почакай. Има още нещо.
Блекпул се опитваше да се съвземе. Студеният огън постепенно се отдръпна от слепоочията и врата му. Сега паниката увисна като оловно парче в стомаха му.
— Нещо не е наред ли, Сидни? — попита Ото с разтревожен вид.
— Ами… Имам идея… По-скоро проблясък. Знаеш как става понякога.
— И на мен ми се е случвало — каза Джоунс. — Чувството, че вече си виждал или преживявал нещо.
— Нещо подобно — рече Сидни и избърса горната си устна. — Сега се сещам и за нещо друго. Къде лекуват Хари Брайт?
— Дълго време беше в обикновена болница. Сега е в дом за инвалиди. Близо до Индио. Една вечер, когато бяхме нощна смяна, карах сержант Брикман дотам. Отби се за десетина минути. Аз останах в патрулната кола, за да чакам, ако някой се обади. Това беше преди около три месеца. Нарича се „Пустинна звезда“ и се намира на магистрала 111.
— Някой виждал ли е Хари Брайт напоследък? Освен сержант Брикман?
— Едва ли. Брикман е представителят на участъка. Шефът Педроса каза, че гледката била много потискаща. Хари само лежал и бавно гаснел.
— Добре, синко, можеш да тръгваш. Ще поддържаме връзка.
— Сети ли се защо изпита онова чувство?
— Кое?
— За нещо, което вече си преживял или видял преди. Спомни ли си?
— Ще се сетя — отговори Сидни. — До скоро виждане.
Ото трябваше да се задоволи с два големи хамбургера, пържени картофи и млечен шейк. При това, трябваше да ги изгълта на бегом. Сидни Блекпул бе твърдо решен да види с очите си Хари Брайт. Не разговаряха, защото Ото ядеше, а партньорът му караше тойотата със сто и десет километра в час и още не се беше съвзел от шока, когато чу, че Хари Брайт е загубил син.
Сидни знаеше, че бързо трябва да се справи с кризата. Искаше да задържи чувствата си за по-късно, когато можеше да си позволи да се отдаде на страха и отчаянието. Три часа следобед щеше да бъде идеалното време за това упражнение. Можеше дори да удвои страха, като погълнеше голямо количество алкохол. Но още тази вечер трябваше да го проумее: Виктор Уотсън, Сидни Блекпул, а сега и Хари Брайт! Всички, жертви на най-абсурдния обратен ход на природата. Скитници, търсещи части от себе си. Това не беше само някаква перверзна случайност, а както Виктор Уотсън се бе изразил — предзнаменование. Но детективите като Сидни Блекпул не вярваха в предзнаменования. Той не вярваше в предзнаменования, ако изобщо вярваше в нещо.