Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
— Утре сутринта първата ни работа ще е да поработим върху хавайската китара. Ще се обадим на производителя. Ще видим какво ще ни кажат. Колко ли музикални магазина има в долината? Вероятно не са много.
— Трудно е да се предположи, че Хари Брайт може да се забърка в убийство, нали?
— Та ти дори не си го виждал!
— Имаш право. Това място ме кара да се чувствам като пълен глупак. Но не е трудно да си представиш, че Кой Брикман може да е очистил някого. Онези негови очи… Вероятно шибаните мишелови имат такива очи.
— Трябва да изясним каква е връзката между Хари Брайт и Кой Брикман. Може да води началото си още от полицията в Сан Диего.
— Какво имаш предвид?
— Може да има нещо, което е накарало единия или и двамата да убият Джак Уотсън.
— Мисля, че се приближаваме към разкриването на тази мистерия и е време да кажем на полицията в Палм Спрингс, Сидни. Тази вечер можеше да гушнем босилека, ако онова чудовище от черната лагуна се бе насочило към нас, вместо към Били Хайтауър.
— Почакай още един ден, Ото. Нека да видим как ще се развият нещата още един ден.
— Още един ден — въздъхна Стрингър. — Дали е твърде късно за обслужване по стаите? Нещо в стомаха ми се преобръща.
Сидни Блекпул не можеше да заспи. Двойната доза „Джони Уокър“ не му помогна. Чуваше как Ото хърка в другата спалня.
Опита метода за намаляване на напрежението, който бе научил в полицията. Съсредоточи се върху пръстите на краката си, глезените, постепенно стигайки до раменете, врата и челюстите. Понякога си представяше, че е на поляна или в усамотена вила в девствена долина. Тази вечер си въобрази, че лежи на одеяло под вечнозелен храст. Дрипавите клони се полюшваха като ветрило от пера на щраус, а тялото му потъваше в топлия пясък. Спа дълбоко до зазоряване и после му се присъни нещо.
Сънят беше весел, победоносен, чудо. Разбира се, събитията се развиваха, преди Томи да умре. Сидни беше сам, затънал до глезените в студен пясък, на върха на най-високата дюна в пустинята. Макар да не беше особено горещо, от всяка негова пора струеше пот. Зазоряваше се, но слънцето още не се виждаше на хоризонта. Луната беше прозрачно бледа и висеше точно над главата му. Вятърът бе погнал облаците. Стенещият вятър, характерен за Минерал Спрингс, духаше много силно и Сидни имаше чувството, че ще разкъса плътта му, но зарови крака още по-надълбоко в пясъка, докато окопа глезените си като в бетон. Нищо вече не можеше да го отвее от дюната.
Чуваше как яростният океански прибой се разбива в планината Санта Роса и някои от вълните дори прехвърляха върха на Сан Хасинто и се плискаха надолу към трамвайните релси.
Изведнъж луната изчезна. Сърцето му едва не спря, защото помисли, че е пропуснал шанса си. После видя, че светлият й диск трепти над планинския връх.
Сидни протегна ръце. Тялото му заприлича на кръст, забит в пясъка. Слънцето се появи над Санта Роса и когато стигна точно до върха на Сан Хасинто, Сидни започна да крещи.
Не беше от болка, гняв или от ужас, а победоносен радостен вик. Държеше слънцето и луната. Слънцето не можеше да изгрее, а луната — да залезе. Сидни ги държеше безпомощни с протегнатите си ръце и виковете си. Времето беше спряло.
Сега нямаше да има прибой, нито плаващ ковчег. Можеше да прекара цяла вечност сам в пустинята и да дере дробовете си и да излее сърцето си. Никога повече нямаше да види Томи, но синът му щеше да живее. Такава беше ориста му.
Никога не бе изпитвал такава радост. Щастието му беше толкова голямо, че се събуди ридаещ. Опита се да заглуши стенанията си във възглавницата, за да не ги чуе Ото.
Поради тричасовата разлика във времето между Калифорния и Пенсилвания, Сидни Блекпул свърши да говори с човека от фирмата за китари, много преди Ото да дотътри крака в хола, чешейки се по топките.
— Обзалагам се, че щях да се отърва от тези тлъстини, ако спях по тридесет минути на нощ като теб — каза Ото на партньора си, който се беше изкъпал, обръснал и облякъл.
Пред Сидни имаше тефтер, пълен със записки.
— Добро утро, зорки очи — рече Сидни. — Ето какво научих от фирмата за китари. Хавайската китара е много рядък инструмент. Нарича се „Таро Пач“. Вероятно е направена някъде между 1915 и 1920 година. Старите хавайци харесвали приятния й звук. Обичали да свирят, докато гледали как растат ядивните тропически растения.