Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Същото.
Тя помълча, след което попита:
— Коя е Мери? — Не искаше, но не можа да се сдържи.
— Мери ли?
— Нощес повтаряше името й насън.
— Не познавам никаква Мери.
Изглеждаше искрено озадачен.
— Само това повтаряше. Мери не знам коя си. Мери. Мери.
Той се замисли, повтори няколко пъти името и изведнъж избухна в смях.
— Мери! О, чудесно! Значи ревнуваш, така ли? Кажи ми, че ревнуваш!
Не — тросна се тя. — Просто ми е любопитно.
— За бога! Мери. Значи това съм казал. Само че не е тя, а той. Мери-Амун. Любимецът на Амун. Няма какво да се притесняваш. Това е мъж, и то мъртъв от две хиляди и петстотин години.
Не спираше да се смее и Тара скоро се присъедини към него, смутена от грешката си, но и доволна. Ръката му хвана по-здраво нейната и преди и двамата да осъзнаят какво става, той се обърна към нея и я целуна.
В първия миг тя се противопостави — вътрешният й глас я предупреди, че той е опасен и че отново ще я нарани. Но това продължи не повече от секунда и тя отвори устните си, обви го с ръце и го притисна към себе си. Имаше нужда от него въпреки всичко, което й беше причинил, а може би именно затова. Ръцете му милваха врата и гърба й, гърдите й се притискаха трескаво в неговите. Беше забравила колко е приятно.
Не разбра колко време останаха така, но когато накрая се отдръпнаха, светът около тях беше притъмнял. Седнаха на скалата и той я прегърна, за да я предпази от вятъра. Вдясно редица лампи бележеше пътя, по който бяха дошли. В долината имаше още повече светлини, повечето бели, но и няколко зелени, отбелязващи минаретата на джамиите.
— И така, кой е този Мери? — попита тя и зарови лице в рамото му.
Той се усмихна.
— Син на фараона Амасис. Принц Мери-амун Сехетеп-ирре. Живял около 550-а година преди Христа. Имам си теория, че е погребан в Долината на царете. Това правя тук през последните пет години. Опитвам се да го намеря. Убеден съм, че гробницата му все още е непокътната.
Той извади поредната пура от джоба на ризата си и се наведе зад Тара, за да направи завет за запалката си.
— И кога започваш разкопки? — попита тя.
Той се изправи, дръпна от пурата и издиша бавно. Вятърът подхвана дима и го отнесе като скъсана панделка. Настъпи дълго мълчание. Когато заговори, гласът му беше променен. Долавяше се горчивина и съжаление.
— Повече няма да копая.
— Какво значи това?
— Каквото казах. Повече няма да копая.
— Другаде ли ще водиш разкопки?
— Може би. Но не и в Египет.
Гледаше в краката си. Устните му бяха стиснати и бледи. Ръката му беше стисната в юмрук, сякаш се готвеше да удари някого. Тя се измъкна от ръцете му и седна на скалата така, че да вижда лицето му.
— Не те разбирам, Даниел. Какво значи това, че повече няма да копаеш в Египет?
— Тара, това означава, че във всякакъв смисъл моята кариера като археолог в Египет е свършена. Приключена. Капут. Преебана.
Горчивината му не можеше да се сбърка. Той вдигна очи към нея, черни, сякаш някой беше изцедил от тях цялата светлина, целия живот. След това сведе глава.
— Взеха ми концесията. Тия гадове ми взеха концесията. И като се имат предвид обстоятелствата, едва ли ще си я получа някога.
— Господи! — Тара беше израснала сред археолози и знаеше какъв жесток удар е било това за него. Тя хвана ръката му и я помилва.
— Какво стана? Разкажи ми.
Той дръпна от пурата и я хвърли. Лицето му се разкриви, сякаш беше налапал нещо отвратително.
— Няма кой знае колко за разказване. Намерихме в нашата част нещо, което приличаше на древна подпорна стена, и аз исках да копаем покрай нея, за да видим къде отива. За съжаление излезе от нашата концесия и влезе в съседната, на един полски екип. Желязно правило е да не се влиза в чужда концесия, но те щяха са се появят чак след няколко седмици и аз реших да им тегля една майна и да копая. Трябваше да се свържа с тях или да говоря с египтяните, тю… ами, не можах да изчакам. Просто трябваше да разбера къде отива стената, разбираш ли? Не можах да се спра.
Пръстите на свободната му ръка барабаняха раздразнено по скалата.
— Когато поляците се върнаха, имаше огромна шибана стена. Ръководителят на тяхната експедиция каза, че съм бил безотговорен и че съм нямал никакво уважение към миналото. Аз, дето съм посветил целия си живот на Египет, Тара! Аз, дето милея за историята му повече от всеки друг! Като ми наговори тези неща, просто изгубих контрол. Нахвърлих се върху него. Буквално. Едва ни разтърваха. Исках да го убия. Естествено той ме докладва на властите. Полското посолство направи официално оплакване и го отнесе до най-горе. Резултатът беше, че ми анулираха концесията. И не само това, забраниха ми да работя с която и да било експедиция на територията на Египет. „Неуравновесен“. Такъв съм бил. „Опасен за себе си и за колегите си“. „Отговорност“, Шибани кретени. Иде ми да ги застрелям всичките. Всичките!