Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Тя посегна да стисне ръката му от благодарност, че го е направила щастлив.
— Чакай — възкликна той, — при първото ми идване тук дори видях знамение. Запитах боговете дали това е най-подходящото място и те ми отговориха. Това е хубаво, нали, Алиша? Да ти разкажа ли за знамението и за първата нощ на хълма?
— Ще ми разкажеш утре вечер — отвърна тя. — Сега ми се ще да си легна.
Той стана и отви одеялото от краката й. Тя се облегна на рамото му и с негова помощ изкачи стълбите.
— Има нещо загадъчно в къщата, Алиша, нещо дивно. И то е новата душа, първата издънка на едно ново поколение.
— Той ще прилича на статуйката — каза Алиша.
Ричард й затъкна добре завивките, да не настине, и се върна в дневната. Вече чуваше деца в къщата. Те щапуркаха нагоре-надолу по стълбите, ровеха в пепелта на камината. Чуваше ги как се викат едно друго на верандата. Преди да си легне, сложи трите дебели книги на най-горната полица на библиотеката.
Раждането беше много тежко. Когато всичко свърши и Алиша остана да лежи бледа и изнемощяла, Ричард взе малкия и го положи до нея.
— Да — отрони тя, обзета от тиха радост, — прилича на статуйката. Знаех си аз. И ще го кръстим Давид, разбира се.
Докторът от Монтерей слезе долу с Ричард и двамата седнаха край камината. Току бърчеше чело и въртеше пръстена на средния си пръст. Ричард отвори бутилка коняк и наля в две чашки.
— Вдигам наздравица в чест на моя син, докторе.
Докторът намести очилата си и подсмъркна като кон.
— Великолепно питие. По-добре вдигнете наздравица в чест на жена си.
— Разбира се.
Пийнаха.
— А сега за сина ми.
— Не, още веднъж за жена ви.
— Защо? — учуди се Ричард.
Докторът почти беше наврял носа си в коняка.
— Така, вместо жертвоприношение. Насмалко щяхте да останете вдовец.
Ричард изпразни на един дъх чашата си.
— А! Аз мислех… не знам. Мислех, че първото винаги се ражда трудно.
— Налейте ми още една чашка — поиска докторът. — Повече деца вие няма да имате.
Както му наливаше, Ричард се вцепени.
— Какво искате да кажете? Разбира се, че ще имам още деца.
— Не от тази жена. От нея дотук. Речете ли да имате второ, няма да имате жена.
Ричард седеше притихнал. Изведнъж секна тупуркането на децата, което чуваше през последния месец. Сега те сякаш едно по едно се измъкнаха крадешком през входната врата.
Докторът се усмихна кисело:
— Защо не се натряскате, щом го приемате толкова тежко.
— О, не! Не ми е до напиване.
— Ваша воля. Тогава налейте ми още веднъж, че ще измръзна, докато стигна в къщи.
Едва след шест месеца Ричард каза на жена си, че не може да има повече деца. Изчакваше я да възстанови силите си, преди да й съобщи неприятната вест. И когато най-сетне реши да стори това, почувствува се виновен, че толкова време е крил от нея. Тя държеше бебето в скута си и от време на време се навеждаше, за да лапне разперените му пръстчета. Детето я гледаше с още блуждаещ поглед и се смееше олигавено, когато тя смучеше пръстчетата му. През прозореца струеше слънце. В далечината се чуваше как единият от работниците подканяше с равен, напевен глас конете, с които брануваше. Алиша вдигна глава и се понамръщи:
— Не е ли време да го кръстим, Ричард.
— Време е — съгласи се той. — Ще направя необходимото в Монтерей.
Тя се замисли, явно й беше трудно да реши нещо.
— Смяташ ли, че вече е много късно да променим името му.
— Не, не е много късно. Но защо искаш да го променяш. Как искаш да го кръстим?
— Джон. Джон е хубаво име. — Тя вдигна поглед да разбере дали той одобрява това име. — Освен туй баща ми се казва така. Той ще се зарадва. А пък и аз все се колебаех дали да го кръстим на статуйката, въпреки че това е библейският Давид. Ами той е… той е гол и…
Ричард не се и опита да разбере логиката й. Вместо да умува, изведнъж й каза истината. Всичко се свърши за секунда. Не беше допускал, че това ще отнеме толкова кратко време. Алиша му се усмихна с особена, тайнствена усмивка, която го озадачи. Тази усмивка, донейде загадъчна, донейде тъжна и пълна със скрита мъдрост, сякаш го отлъчи от мислите й. Алиша, която той така добре познаваше, изчезна зад нея. „Колко си глупав. Аз зная неща, пред които твоите знания изглеждат смешни“ — казваше усмивката. Бебето протегна ръце към лицето й и тя взе да огъва напред-назад пръстчетата му.