Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Допивам си кафето, разтривам рамене, мисля си как днес ще я попитам, не, как днес ще й съобщя, че възнамерявам да се присъединя към следващата мисия, че трябва да отида до града, че трябва да го намеря…
— Седиш си тука съвсем самичка?
Вдигам очи. Лий, русият войник, се е изправил над мен и ми се усмихва с всичките си прекрасни зъби.
На секундата усещам как горещина облива лицето ми.
— Не, не — казвам и скачам, обръщам му гръб и вдигам чинията си.
— Не си тръгвай… — казва той.
— Не, аз вече приключих…
— Виола…
— Мястото си е твое…
— Нямах това предвид…
Но аз вече тичам към трапезарията и се проклинам, задето лицето ми е толкова червено.
Лий не е единственият мъж. Е, той едва ли може да бъде наречен мъж, още е съвсем млад, но и той, както и Уилф, и възрастният Магнус вече не може да се преструва на войник и не може да се връща в града, защото сержант Хамър вече го познава по лице.
Но има други мъже, които ще заемат местата им. Защото, сещате ли се, това е най-голямата тайна на Възражението.
Поне една трета от членовете са мъже, мъже, които се преструват на войници, за да водят и извеждат жените свободно от града, мъже, които помагат на госпожа Койл да подбира целите си, мъже с опит в правенето на експлозиви, мъже, които вярват в каузата й и които искат да воюват срещу Кмета и срещу неговия ред.
Мъже, които са изгубили съпругите и дъщерите, и майките си, и които сега се борят да ги освободят или да отмъстят за смъртта им.
Най-често за последното.
Предполагам, че е много удобно всички в града да си мислят, че Възражението се състои само от жени; това позволява на мъжете да влизат и излизат безпрепятствено от града, макар че Кметът сигурно се досеща за какво става дума, което е и причината да отнема лека на почти всички от собствената си армия, а по същата причина запасите от лека, притежавани от самото Възражение, се превръщат постепенно от благословия в бреме.
Хвърлям бърз поглед към Лий зад гърба си и пак обръщам очи напред.
Не съм сигурна каква е причината той да е тук.
Още не съм успяла…
Дори не съм имала възможност да го попитам за това.
Не внимавам и когато стигам до вратата на трапезарията, тя се отваря сама, преди да съм докоснала дръжката.
Заставам очи в очи с госпожа Койл.
Дори не я поздравявам.
— Вземи ме с вас на следващия набег — казвам.
Изражението на лицето й не се променя ни най-малко.
— Знаеш много добре, че не мога да го сторя.
— Тод ще се присъедини към нас — продължавам. — Няма да се поколебае и секунда.
— Останалите не са сигурни в теб, моето момиче — отварям уста да отговаря, но тя ме пресича. — Дори и ако приемем, че твоят мил е още жив. Което няма и никакво значение, защото аз пак не мога да те взема с нас, тъй като не мога да рискувам да те заловят. Ти си най-ценната сред нас. Момичето, което може да окаже помощ на Президента, когато корабите кацнат.
— Аз…
Тя вдига ръка.
— Няма да водя отново този разговор. Има твърде много друга важна работа за вършене.
Лагерът тъне в мълчание. Зад гърба на лечителката са се събрали хора, които искат да излязат, но не смеят да й кажат да се помести, сред тях са госпожа Форт и госпожа Надари, но дори те чакат търпеливо. Подобно на Теа, те не са ми казали и две думи откак съм дошла, всички са просто помощнички на госпожа Койл, все хора, които не могат и да си мечтаят да й говорят по начина, по който й говоря аз.
Отнасят се към мен така, сякаш съм мъничко опасна.
Леко съм изненадана да открия, че това ми е приятно.
Поглеждам я в очите, в очите, които никога няма да се предадат.
— Няма да ти простя — казвам тихо, защото говоря само на нея. — Няма. Нито сега, нито когато и да било.
— Не искам прошката ти — отвръща тя също толкова тихо. — Но ще дойде ден, когато ще разбереш.
Очите й блясват и тя се усмихва.
— Знаеш ли — казва, — мисля, че е време да ти намерим някаква работа.
22
1017
Тод
— Не можете ли да се поразмърдате, ш… неща такива?
Четирима-петима диваци, застанали най-близо до мен, се свиват, нищо че дори не съм повишил тон кой знае колко.
— Живо!
Както винаги от тях не долитат нито мисли, нито Шум, нищо.
Могат да получават лека само с храната, която продължавам да им рина всеки ден. Но защо им го дават? Защо на тях, след като го отнемат от всички мъже? Лекът ги превръща в море от тихи, бели и цъкащи гърбове, наведени в студа, в бели усти, от които излита мълчаливо пара, в бели ръце, които изхвърлят шепи пръст и когато човек обхване с поглед терена на манастира и види всички тези бели работещи тела, спокойно може да ги сбърка с овце, сещате ли се?