Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— В собствената си къща. Не в моята.
— Нямам ли право на собствени идеи?
— За своя собствена сметка. Не за моя.
— Не толерираш ли различното мнение?
— Не и когато аз плащам сметките.
— Само за пари ли става въпрос?
— Да. За това, че са моите пари.
— Не искаш ли да се съобразиш с някакви по-ви… — щеше да каже „висши“, но промени мнението си — други аспекти?
— Не.
— Но аз не съм твой роб.
— Аз да не би да съм твой?
— Нямам представа какво… — той спря, знаеше какво означава.
— Не — каза Риърдън, — не си мой роб. Свободен си да си тръгнеш оттук по всяко време.
— Аз… не говоря за това.
— Аз говоря.
— Не разбирам…
— Така ли?
— Винаги си знаел за политическите ми възгледи. Никога не си възразявал.
— Така е — сериозно каза Риърдън. — Може би ти дължа обяснение, ако съм те подвел. Никога не съм се опитвал да ти напомням, че живееш от моята милостиня. Мислех, че е твое задължение да го помниш. Мислех, че всяко човешко същество, което приема помощта на друго, знае, че добрата воля е единственият мотив на дарителя и че насрещната добра воля е отплатата, която той иска. Но виждам, че съм грешал. Получаваш храната си, без да си я заслужил, и заключаваш, че привързаността също не трябва да се заслужава. Заключаваш, че аз съм най-безопасният човек на света, върху когото да плюеш, точно защото те държа за гърлото. Решил си, че няма да реша да ти го напомня, че ще бъда окован от страха да не нараня чувствата ти. Добре, да го кажем направо: ти си предмет на милостиня, който е изчерпал кредита си много отдавна. Каквато и привързаност да съм чувствал към теб някога, вече я няма. Не храня и най-слаб интерес към теб, към съдбата ти или към бъдещето ти. Нямам каквато и да е причина да искам да те храня. Ако напуснеш къщата ми, няма да ме интересува дали умираш от глад или не. Такова е положението ти тук и ще очаквам да го помниш, ако искаш да останеш. Ако не го направиш, тогава се махай.
Но освен че сви леко глава между раменете си, Филип не реагира.
— Не си мисли, че ми е приятно да живея тук — каза той безжизнено и пискливо. — Ако мислиш, че съм щастлив, грешиш. Бих дал всичко, за да се махна.
Думите имаха предизвикателен оттенък, но гласът беше странно предпазлив.
— Щом се чувстваш така, за мен ще е най-добре да си тръгна.
Думите бяха твърдение, но гласът се извиси във въпрос накрая и зачака — отговор не последва.
— Няма нужда да се тревожиш за бъдещето ми. Не е необходимо да искам услуги от никого. Мога да се грижа за себе си.
Думите бяха отправени към Риърдън, но очите му бяха насочени към майка му, тя не каза нищо — боеше се дори да мръдне.
— Винаги съм искал да бъда независим. Винаги съм искал да живея в Ню Йорк, близо до всичките си приятели.
Гласът забави и добави безразлично, замислено, сякаш думите не бяха адресирани към никого:
— Разбира се, бих имал проблем да поддържам известно положение в обществото… не е моя вината, че ще имам фамилно име, свързвано с милионер… Ще ми трябват пари, достатъчни за година или две… за да се утвърдя по начин, подходящ за моето…
— Няма да ги получиш от мен.
— Не съм ги искал от теб, нали? Не си мисли, че не мога да ги получа от другаде, ако поискам! Не си мисли, че не мога да си тръгна! Бих тръгнал на минутата, ако трябваше да мисля само за себе си. Но мама има нужда от мен, и ако я изоставя…
— Не обяснявай.
— И освен това не си ме разбрал правилно, Хенри. Не съм казал нищо, за да те обидя. Изобщо не говорех лично. Просто дискутирах общата политическа картина от абстрактна социологическа гледна точка, която…
— Не обяснявай — каза Риърдън. Той гледаше лицето на Филип. То беше полунаведено, а очите му го гледаха отдолу. Очите бяха безжизнени, сякаш пред тях нямаше нищо, в тях нямаше искрица на вълнение, никакво лично чувство — било то предизвикателство или съжаление, срам или страдание; бяха мътни овали, които не реагираха на реалността, не се опитваха да я разберат, да я преценят, да постигнат някаква справедлива оценка — овали, които съдържаха тъпа, застинала, безсмислена омраза.
— Не обяснявай. Просто си дръж устата затворена.
Отвращението, което накара Риърдън да извърне лице, съдържаше спазъм на жал. Имаше миг, в който искаше да сграбчи брат си за раменете, да го разтърси и да изкрещи: как можеш да си причиняваш това? Как си стигнал до стадий, в който само това е останало от теб? Защо си оставил прекрасния факт на собственото ти съществуване да мине покрай теб незабелязан?