Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Всички тези процедури продължиха толкова дълго, че когато излезе из болничната врата, часовникът удари единадесет. Той си бе наел временно квартира в Ковънт Гардън и се запъти нататък по най-краткия път, през Сноу Хил и Холбъри.
Останал отново сам, след тревогата и състраданието, изживени току-що, той естествено бе изпаднал в размисъл. И също тъй естествено не бе възможно да върви и да мисли дори и десетина минути, без да си спомни Флора. Тя го накара да си припомни своя живот с цялата му обърканост и краткотрайно щастие.
Когато стигна в квартирата си, той приседна край мъждукащия огън, тъй както бе седял край прозореца на старата си стая, загледан в окадената гора от комини, и пак си представи мрачния път, извървян от него до днешния ден. Безконечен, пуст, самотен. Никакво детство, никаква младост, като изключим един-единствен спомен; а днес и този спомен бе излязъл заблуда.
За него това беше истинско нещастие, колкото и незначително да би се сторило другиму. Защото, когато отново се докосваше до тях, всичките му тежки и горчиви спомени се оказваха истински — оставаха си все тъй ръбати и твърди при ново оглеждане и при сегашен допир, — а единственият нежен спомен в неговия живот не можа да устои на същото изпитание и се стопи. Беше предвидил това предишната нощ, когато бе сънувал с отворени очи; но тогава не го бе почувствувал; а сега го болеше.
Той беше мечтател в този смисъл, че беше човек с дълбоко вкоренена в природата си вяра във всички ония мили и добри неща, без които бе преминал неговият живот. Отрасъл сред скъперничество и лишения, това му бе помогнало да се оформи като човек с честен ум и широка ръка. Отраснал сред студенина и грубост, това му бе помогнало да запази в сърцето си топлота и съчувствие. Отраснал край едно верую, твърде безочливо, за да бъде следвано, верую, прекалено мрачно-безочливо, за да бъде изповядано, защото то искаше да внуши, че не човекът е създаден по образ и подобие на своя творец, а че творецът е създаден по образ и подобие на грешния човек, това му бе помогнало да не заклеймява съгрешилите, в смирението си да бъде милостив, да не губи надежда и да бъде щедър.
И най-вече това му помагаше да не изпада в самосъжалителна мекушавост само защото определено щастие или определени достойнства не били кръстосали житейския му път или пък защото не бил облагодетелствуван докрай, и да твърди, че щастие и радост на този свят не съществуват, а когато ги срещне, да ги очерня. Духът му бе разочарован, но това беше дух силен и здрав въпреки средата, в която бе живял. Сам останал в мрак, Кленъм умееше да забелязва светлината, засияла у другите, и да й се радва.
Затова той седеше сега пред гаснещия огън, опечалено си припомняше пътя, който бе извървял до тази нощ, но не пръскаше отрова по пътя, където други хора бяха минали, за да стигнат дотук. Жалко наистина, че бе пропуснал толкова много и че в сегашния етап на живота си трябваше да се оглежда тъй надалеч за тояга, с чиято помощ да премине пътя си по нанадолнището и да го поразвесели. Той се взираше в огъня, чийто блясък бе помръкнал, в който въглените потъмняваха и бавно се разсипваха на пепел, и си мислеше: „Скоро и с мен ще станат същите промени и аз също ще си отида!“
Да премисля живота си, беше все едно да слиза от зелено дърво, обсипано с плодове и цвят, и да вижда как клоните повяхват и се оголват един по един, щом се докосне до тях.
— Като се почне от тъжното потисничество през най-ранната ми младост, като се мине през суровия и нелюбим дом, който я последва, раздялата, дългото ми изгнание, завръщането ми, начина, по който мама ме посрещна, отношенията ми с нея оттогава насам и като се стигне накрая до днешната ми среща с Флора — прошепна Артър Кленъм, — какво всъщност ми даде този живот?
Вратата тихо се отвори и тези думи го стреснаха и прозвучаха като отговор:
— Малката Дорит.
Глава XІV
Увеселението на малката Дорит
Артър Кленъм стана бързо и я видя на вратата. Но ние би трябвало да следим този разказ понякога и през очите на малката Дорит и ще започнем още сега, като опишем как го видя тя.
Малката Дорит надзърна в една полуосветена стая, която й се стори обширна и разкошно обзаведена. Богатски представи за Ковънт Гардън — квартала с прочутите кафенета, където на времето благородници в златоткани одежди и шпаги се спречквали и дуелирали; пищни представи за Ковънт Гардън — квартала, където дори и през зимата има цветя по стрък за гвинея, ананаси по половин кило за цяла гвинея и грах по кесийка за една гвинея; бляскави представи за Ковънт Гардън — квартала с прекрасния театър, където богато облечени дами и господа отиват да гледат чудесни и красиви пиеси, недостижими за бедната Фани и бедния чичо; мрачни представи за Ковънт Гардън — квартала, под чиито сводове нещастните парцаливи деца, край които току-що бе минала и тя, се промъкват и гушат подобно малки плъхове, прехранват се с огризки, свират се едно в друго, за да се стоплят, и са вечно гонени (взрете се в плъховете — малките и големите, о вие, Барнакловци, защото в очите на бога те подяждат нашите основи и скоро ще сгромолясат покривите върху нашите глави!); най-разнообразни представи за Ковънт Гардън — квартала на отминалите и настоящи потайности, любов, изобилие, нищета, красота, грозота, просторни зелени градини и вонящи улични вади; всичко това, объркано в едно, затъмни още повече полутъмната стая, през чийто праг малката Дорит надзърташе смутено.